— Ана! — прошепна тя, падна на колене и се строполи по лице.
Том и Хестър бяха свидетели на цялата тази драма, безмълвни, затаили дъх, свити на топка, сякаш по този начин преследвачката щеше да ги забрави. Но тя се обърна, погледна ги и се насочи към тях с вдигнати окървавени нокти.
— Вървете — прошепна им и посочи към „Джени Ханивър“. — Вървете и повече не прекосявайте пътя на Зелена буря.
Том само я зяпна, коленичил до Хестър, прекалено изплашен, за да помръдне, но Хестър се възползва от предложението, изправи се и тръгна назад, като задърпа и него към дирижабъла.
— Идвай, мътните те взели! Чу я какво каза!
— Благодаря ти — съумя да прошепне Том, внезапно спомнил си за маниерите си, докато минаваха покрай създанието. Качиха се по подвижния мост на „Джени“. В гондолата миришеше на застояло заради дългия престой, но когато Хестър запали двигателите, те заработиха по стария и добре познат начин. Грохотът им изпълни хангара. Том се разположи в пилотското кресло и се опита да не поглежда към преследвачката, която стоеше на място и не го изпускаше от поглед. Бронята ѝ проблясваше в зелено и червено от светлините на дирижабъла. — Наистина ли ще ни пусне да си ходим? — попита той. Зъбите му тракаха и целият трепереше толкова неконтролируемо, че едва съумяваше да работи с управлението. — Защо? Защо не ни уби като другите?
Хестър поклати глава, докато включваше инструменти и нагреватели. Спомни си Шрайк и странните емоции, които го бяха накарали да събира счупени играчки и да спаси едно обезобразено и умиращо дете.
— Това не е човек, а машина и не знаем какво си мисли. Просто тръгвай, преди да си е променила решението.
Прихващащите скоби се освободиха и двигателите заеха позиция за излитане. „Джени“ се издигна несигурно и се насочи навън. По пътя остърга една от перките си в стената на хангара. Преследвачката излезе на площадката за кацане, за да наблюдава бягството на стария дирижабъл, който се скри в мъглата, преди войниците на Зелена буря да разберат дали е приятел, или враг и да го обстрелват с ракетите си. Отново я налегна този странен спомен — живороденият Том стоеше коленичил над нея в снега и ѝ казваше: „Не е честно! Валънтайн изчака, докато не те заслепиха!“.
За момент изпита странно удовлетворение, сякаш беше върнала услуга.
— Накъде? — попита Том, когато Грабителско гнездо остана на повече от километър зад тях и се успокои достатъчно, за да може да говори.
— Северозапад — отговори Хестър. — Анкъридж. Трябва да се върна там. Случи се нещо ужасно.
— Пенироял! — предположи Том. — Знам. Разбрах го точно преди да напусна. Нямах време да кажа на никого. Беше права за него. Трябваше да те послушам.
— Пенироял? — Хестър се опули насреща му, сякаш ѝ говореше на език, който не разбира. Поклати глава. — Аркангел е по петите им.
— О, велики Куърк! — прошепна Том. — Сигурна ли си? Но как този хищник е разбрал какъв е курсът на Анкъридж?
Хестър се зае с управлението и насочи дирижабъла в посока север-северозапад. След това се обърна с ръце зад гърба и стисна толкова силно края на контролното табло, че я заболя.
— Видях те да целуваш Фрея… и аз… аз… — Паузите между думите ѝ бяха като дебел лед. Искаше да му каже истината, наистина го желаеше, но когато погледна изплашеното му и наранено лице, не можа да продължи.
— Хет, съжалявам — каза неочаквано той.
— Няма значение. Искам да кажа, че и аз съжалявам.
— Какво ще правим?
— Относно Анкъридж ли?
— Те не могат да продължат, ако пред тях има само един мъртъв континент, и няма как да се върнат, ако Аркангел е по петите им.
— Не знам — отвърна Хестър. — Хайде първо да стигнем до там. След това ще измислим нещо.
— Какво…? — попита Том, но не довърши въпроса си, защото момичето стисна лицето му между дланите си и го целуна.
Шумът от „Джени Ханивър“ ставаше все по-тих, докато накрая не се изгуби напълно и дори ушите на преследвачката не можеха да го доловят. Споменът, който я накара да пощади Том и Хестър, също избледняваше, губеше се като сън. Превключи очите си на нощен режим и се върна в хангара. Отрязаната ръка на Сатя се вдървяваше бързо, но тялото ѝ все още беше топло. Преследвачката отиде до мястото, на което беше паднала, вдигна я за косата и я разтърси, докато не се събуди и не застена.
— Подготви дирижабли и оръжия. Напускаме Съоръжението.