Сатя изгъргори. Очите ѝ бяха ококорени от болка и страх. Дали преследвачката не беше чакала точно този момент, докато стоеше заключена в Стаята на спомените, а тя ѝ показваше снимки и ѝ пускаше любимата музика? В крайна сметка беше създадена точно за това! Нали накараха Попджой да я съживи, за да застане начело на Лигата?
— Да, Ана — изхлипа тя. — Разбира се, Ана!
— Аз не съм Ана — отвърна създанието. — Аз съм Фанг Преследвачката и се изморих да се крия тук.
Други живородени дойдоха в хангара — войници, учени и пилоти, шокирани и объркани от битката с мистериозните нарушители. Доктор Попджой също беше с тях и когато преследвачката се обърна към тях, те избутаха инженера най-отпред. Тя прескочи Сатя като счупена кукла и се приближи до него, застана толкова близо, че можеше да усети мириса на солена пот, която избиваше от порите му, и чуваше накъсаното му дишане.
— Ти ще ми се подчиниш — каза създанието. — Прототипите ти трябва да бъдат възкресени веднага, докторе. Ще се върнем в Шан Гуо, като по пътя си ще съберем всички налични сили на Зелена буря. Онези от Лигата на антимобилистите, които ни се възпротивят, ще бъдат ликвидирани. Ще поемем контрола над дирижаблостроителниците, тренировъчните лагери и оръжейните фабрики. След това ще отприщим буря, която завинаги ще прочисти Земята от тези пъклени машинарии.
Трета част
29.
Кранът
— Искам да ти разкажа една историйка — каза гласът. — Добре ли си се разположил? Тогава ще започвам.
Боне отвори очи. По-скоро отвори едно око, защото другото беше толкова подуто, че беше затворено. Какъв бой само му хвърлиха оцелелите от екипа на Зеленушко, докато пътуваха опозорени с „Ларва“ от Грабителско гнездо към дома! Преди да изпадне в безсъзнание, което погрешно сметна за смърт и го приветства, последната мисъл в главата му беше колко много се гордееше със себе си, че помогна на Том и Хестър да се измъкнат. След това се събуди отново в Гримзби и побоищата започнаха на нова сметка. Съвсем скоро вече не изпитваше никаква гордост. Не можеше да повярва колко глупаво постъпи, като се хвърли с главата напред да помага на двама Сухи.
Чичо беше запазил специално наказание за момчетата, които наистина много го разочароваха. Заведоха Боне до кошарата на охлювите, сложиха му примка на врата и закачиха другия ѝ край за крана, от който висеше „Ларва“. След това го вдигнаха, за да го душат бавно. През цялата дневна смяна, той си висеше там и се опитваше да си поеме въздух, а Изгубените момчета стояха около него, подиграваха му се, викаха му и го замеряха с храна и боклуци. Когато започна нощната смяна и всички се прибраха в спалните помещения, се разнесе гласът. Той беше толкова тих и слаб, че първоначално си помисли, че си го въобразява, но всъщност си беше съвсем истински. Това беше гласът на Чичо, който се носеше тихичко от големия високоговорител до главата му.
— Буден ли си, Боне? Жив ли си още? Младият Сонар издържа близо цяла седмица така. Помниш ли?
Момчето си пое дъх през подутите си и наранени устни и през местата, на които доскоро бяха предните му зъби. Въжето над него изскърца и се изви бавно. Имаше чувството, че кошарата на охлювите, басейните с вода, мълчаливите съдове и нарисуваните фигури, които се взираха от тавана, се въртят безспир около него. От високоговорителите се носеше влажното и ритмично дишане на Чичо.
— Когато бях млад — започна той, — някога и аз бях млад, млад като теб — макар че за разлика от теб, остарях — живях на борда на Аркангел. Стилтън Каел, така се казвах. Семейство Каел се славеше с добро име. Управлявахме магазини, хотели, станции за асимилиране, франчайз за вериги. На осемнадесет години вече ръководех семейната станция за асимилиране. Не че виждах съдбата си в боклуците, разбираш ме. Мечтаех да стана поет, писател на велики епични романи, човек, чието име ще живее вечно, като онзи, как му беше името… сещаш се, онзи тип… слепият грък… Смешно е как младежките мечти не водят до нищо. Всичко това ти е ясно, млади Боне.
Момчето се изви и простена. Ръцете му бяха завързани зад гърба, а въжето хапеше свирепо врата му. От време на време припадаше, но когато идваше в съзнание, гласът продължаваше да говори и да разказва историята си направо в ушите му.
— Робите поддържаха станцията за асимилиране жива. Ръководех големи групи от тях. В мен беше силата на живота и смъртта. Тогава пристигна робиня, момиче, което преобърна целия ми свят. Ах, колко беше красива. Поетите забелязват подобни неща. Косата ѝ се спускаше като водопад от индийско мастило. Кожата ѝ приличаше на светлина от лампа. А очите ѝ бяха същинска арктическа нощ — черни, но пълни със сияния и мистерии. Стана ли ти ясна картината, Боне? Разбира се, разказвам ти всичко това, защото съвсем скоро ще се превърнеш в храна за рибите. Не желая Изгубените ми момчета да ме смятат за мекушав, а ще стане точно така, ако някога разберат, че съм се влюбвал. Добротата и любовта не са неща за едно Изгубено момче, да знаеш.