В своята голяма зала Чичо наблюдаваше лицето на умиращото момче на шест екрана — близък план, средно близък, отдалеч. Потисна една прозявка и се обърна. Дори всевиждащите очи трябваше да спят от време на време, макар че споделяше това само на най-доверените си момчета.
— Наблюдавай го добре, Гаргара — каза на младия си асистент и се качи по стълбите към спалнята си. Леглото му беше почти скрито от купищата листове, папки, книги и документи в метални контейнери. Чичо се промъкна под завивката (бродирана в злато и открадната от маркграфа на Кодз) и бързо заспа.
В сънищата си, които винаги бяха едни и същи, отново беше млад, прокуден, без пукната пара и с разбито сърце.
Следващия път, в който Боне отново дойде в съзнание, още беше нощ и въжето, което го душеше, започна да се тресе и да се извива. Опита се да си поеме дъх и издаде отвратителни влажни звуци. Някой над него изсъска:
— Стой мирен!
Отвори здравото си око и погледна нагоре. В сенките над главата му проблесна острието на нож, който режеше дебелото въже.
— Хей! — опита се да изрече.
Последната нишка беше прерязана. Боне падна в мрака, приземи се тежко върху корпуса на „Ларва“ и остана да лежи на него и да се опитва да си поеме дъх с големи усилия. Някой преряза въжето и на китките му. Хвана го и го преобърна. Това беше Гаргара.
Боне се опита да проговори, но тялото му беше прекалено заето с дишането, за да може да го стори.
— Съвземи се — каза нежно малкото момче. — Трябва да вървиш.
— Да вървя? — изграчи Боне. — Но Чичо ще види!
Гаргара поклати глава.
— Той спи.
— Чичо никога не спи!
— Това си мислите вие. Както и да е, всички многокраки камери, които те наблюдаваха, не работят. Погрижих се.
— Но когато той разбере какво си направил…
— Няма. — Усмивката на Гаргара беше изпепеляваща. — Скрих частите от многокраките, които счупих, под леглото на Шило. Чичо ще си помисли, че той е отговорен за всичко.
— Шило ме мрази! Чичо знае това!
— Не, не го знае. Разказах му колко добре сте се разбирали двамата на борда на „Ларва“. Как Шило е поел командването само защото е бил разтревожен за теб. Как би направил всичко, за да ти помогне. Чичо смята, че двамата сте като дупе и гащи.
— Богове! — изрече дрезгаво Боне, изненадан от хитростта на новобранеца и ужасѐн от мисълта какво щеше да се случи с Шило.
— Не мога да позволя на Чичо да те убие — каза Гаргара. — Ти беше добър с мен на борда на Анкъридж. А и там ти е мястото, Боне. Вземи „Ларва“ и се върни в Анкъридж.
Боне разтри врата си. Всичките години на обучение му крещяха, че краденето на охлюв е най-ужасният грях, който едно Изгубено момче може да извърши. От друга страна, беше хубаво да е жив, и всеки дъх, който поемаше с жадните си за въздух дробове, го убеждаваше в това.
— Защо Анкъридж? — попита той. — Чу Том и Пенироял. Градът е обречен. А и едва ли ще ме приветстват с отворени обятия. Не и крадец като мен.
— Разбира се, че ще те приемат. Когато разберат колко много се нуждаят от теб, ще забравят, че си ги ограбил. Това ще ти трябва. — Гаргара сложи нещо в ръката му — дълъг цилиндър от фин метал. — Нямаме време за разговори, Боне. Не ти е мястото тук. Всъщност никога не е било. А сега се качвай в охлюва си и тръгвай.
— Ти няма ли да дойдеш?
— Аз? Разбира се, че не. Аз съм Изгубено момче. Ще остана тук и ще работя за Чичо. Той е доста стар човек, Боне. Зрението и слухът му не са толкова добри. Ще се нуждае от някого, на когото има доверие, да се грижи за камерите и архивите му. Дай ми няколко години и ще стана дясната му ръка. Още няколко и кой знае? Може би самият аз ще управлявам Гримзби.
— Това ще е много хубаво, Гаргара — каза Боне и се засмя болезнено. — Ще ми се да те видя начело как слагаш край на всичкия този тормоз и побоища.
— Да сложа край ли? — Малкото момче се ухили по начин, който Боне не беше виждал досега — студена, ехидна усмивка, която никак не му хареса. — Няма да стане! Аз ще съм най-големият побойник от всички! Това ми даваше сили да продължавам напред, Боне, когато Шило и останалите ме тормозеха в Обирджийника. Мисълта какво ще им сторя, когато ми се отвори възможност.
Боне го гледа известно време и донякъде се надяваше това да се окаже поредният сън.
— Върви — каза му отново Гаргара и отвори люка на „Ларва“. Сън или не, нямаше как да спори с малкото момче, в чийто глас се усещаше една увереност, която накара Боне отново да се почувства като новобранец, когото командорят. Изтърва от ръцете си нещото, което Гаргара му даде, но Гаргара го хвана във въздуха и му го подаде отново. — Върви и не се връщай! И успех!