Боне взе цилиндричното нещо и се затътри към люка. Слезе по стълбите и се зачуди как този очукан предмет щеше да му помогне.
30.
Анкъридж
Фрея се събуди рано, но остана да лежи в мрака. Усещаше как градът ѝ се тресе под нея, когато минеше през някое струпване на лед или разлом. Анкъридж беше далеч на запад от Гренландия. Движеше се на юг по непознати ледове и по гърбавите каменисти гърбове на замръзнали острови. На няколко пъти се наложи господин Скейбиъс да вдига задвижващото колело и да пуска веригите, за да преодолеят солидните и покрити със сняг скали и разцепени ледници. Сега пред тях отново беше океански лед, който се простираше ненакърнен до хоризонта. Госпожица Пай смяташе, че това е Хъдсъновият проток, огромната заледена равнина, която професор Пенироял твърдеше, че ще ги отведе в сърцето на Мъртвия континент, почти до границата на зелените му райони. Но дали ледът щеше да е достатъчно дебел, за да поеме тежестта на Анкъридж?
Само ако професор Пенироял можеше да ни каже със сигурност — помисли си Фрея, като изрита завивките и заситни към прозореца. За съжаление, изследователят беше минал по този път пеш и описанията в книгата му бяха изненадващо бегли. Госпожица Пай и господин Скейбиъс се опитаха да го накарат да им обясни по-подробно, но той само ръмжеше намусен и след известно време спря да посещава срещите на Комитета по транспорта. В интерес на истината, откакто Хестър отлетя с „Джени Ханивър“, добрият професор започна да се държи много странно.
Студен полъх облиза лицето на Фрея, когато дръпна завесите, за да погледне леда навън. Странно, намираше се в другия край на света! Още по-странно беше, че съвсем скоро щяха да отидат в нов ловен район и гледката през прозореца ѝ щеше да е зелена — трева, храсти и дървета. Това все още малко я плашеше. Дали Ледените богове щяха да властват по земи, в които снегът се задържа само няколко месеца всяка година? Или Анкъридж щеше да има нужда от нови богове?
Отрязък светлина пожълти снега пред Щурвала, когато се отвори една врата и някой излезе през нея. Фрея изчисти мъглявото петно, което дъхът ѝ беше образувал върху стъклото, и притисна лице в него. Нямаше как да сбърка този силует — едра фигура в дебела роба и несъразмерен вълнен тюрбан на главата се олюляваше виновно по „Расмусен Проспект“.
Дори по последните стандарти на професор Пенироял това беше странно поведение. Фрея се облече набързо с обикновени, подплатени с вълна работни дрехи, които бяха обичайният ѝ тоалет през последните няколко дни, и сложи фенерче в джоба си. Излезе от двореца, без да си прави труда да събужда Смю. Пенироял не се виждаше никъде, но дълбоките му неравни стъпки зееха в снега и ѝ показваха накъде е отишъл.
Преди няколко месеца Фрея нямаше да посмее да се скита около двореца сама, но по време на дългото пътуване в горните части на Гренландия се беше променила много. В началото шокът от загубата на Том я накара да се върне обратно към някогашните порядки — стоеше в покоите си, не се виждаше с никого и издаваше заповедите си чрез Скейбиъс или Смю. Съвсем скоро обаче се отегчи да дреме само в двореца. Закопня да узнае какво се случва навън. Затова тръгна да се скита наоколо и да участва в живота на града си по начин, по който не го беше правила досега. Клюкарстваше с работниците, които не бяха на служба, обядваше с тях в отоплените павилиони в края на горния етаж на града и заедно наблюдаваха леда. От Уиндолин Пай се научи как да се къпе, да си мие зъбите и да подстригва косата си късо. Присъедини се към патрулите, които Скейбиъс изпращаше всяка сутрин долу, за да проверяват дали някой паразит не се е лепнал отново за града. Управлява товарните машини в машинното отделение. Дори отиде на разузнаване на леда пред Анкъридж с един много изненадан и доста притеснен екип. Фрея беше загърбила всички семейни традиции с голямо облекчение, сякаш бе изхвърлила стари и неудобни дрехи.
Сега се промъкваше през сенките на „Расмусен Проспект“ и шпионираше собствения си главен навигатор!
Пред нея пищният тюрбан на професора се отличи ясно на фона на мръсните и заледени сгради, когато влезе през портите на аеропристанището.
Фрея се затича след него, като се прикриваше от една сянка в друга, докато не намери укритие под митническата будка веднага след входа. Обгърната от мъглата на собствения си дъх, тя се огледа наоколо и си помисли, че е изгубила целта си насред тези заснежени хангари и площадки. Не… ето го и него! Яркото петно, което представляваше тюрбанът му, подскачаше на светлината на една улична лампа в далечния край на пристанището, след което изчезна, когато навлезе в мрака на входа към склада на Аакиук.