Фрея прекоси пристанището, като следваше криволичещата пътека от следите на изследователя в снега. Вратата на склада беше отворена. Тя се спря за момент, надникна нервно в мрака вътре и си спомни паразитните момчета, които го използваха като прикритие, за да обитават и грабят града ѝ… Вече нямаше опасност, лъчът от факлата, който виждаше да се движи в далечния край на склада, не принадлежеше на някой зъл леден пират, а на един странен изследовател.
Чуваше го да мърмори нещо в прашната тишина. На кого говореше? На себе си? Уиндолин Пай ѝ беше казала, че е пресушил винарната на главния навигатор и сега крадял алкохол от празните ресторанти на „Ултима Аркейд“. Вероятно беше пиян и не беше на себе си. Приближи се още до него, като си проправи път през планините от стари двигателни части.
— Пенироял търси когото и да е! — изрече гласът, който беше тих, но звучеше отчаяно. — Пенироял търси когото и да е! Обадете се, моля ви! Моля ви!
Професорът се наведе в арката от зелена светлина, хвърляна от циферблатите на старо радио, което някак си беше успял да накара да работи. На ушите си беше сложил слушалки, а ръката му, в която държеше микрофона, трепереше едва.
— Има ли някого? Моля ви! Ще ви платя всичко! Просто ме измъкнете от този град на глупаци!
— Професор Пенироял? — обади се Фрея.
— Ааааа! Клио! Поскит! Никърс! — изкрещя стреснат изследователят и се завъртя. Кабелът на слушалките му събори разни неща и те задрънчаха по пода в краката му. Циферблатите изгаснаха и от устройството излезе облак от искри, подобно на някакви жалки фойерверки. Фрея извади фенерчето си и го включи. Лицето на Пенироял изглеждаше бледо и потно на прашния лъч светлина. Страхът му бързо беше заменен от престорена усмивка, когато най-накрая разпозна маркграфинята. — Ваше Великолепие?
Почти никой не си правеше труда да я нарича така в последно време. Дори госпожица Пай и Смю се обръщаха към нея с „Фрея“. Колко беше изостанал Пенироял!
— Радвам се да видя, че се занимавате с нещо, професоре — каза тя. — Господин Аакиук наясно ли е, че се прокрадвате в склада му?
— Да се прокрадвам, Ваше Великолепие? — Изследователят се шокира. — Пенироял никога не се прокрадва! Не, не, не… Просто… не исках да безпокоя господин Аакиук…
Фенерчето на Фрея примигна и тя си спомни, че вероятно вече не са останали кой знае колко батерии на борда на Анкъридж. Намери ключ и светна една от аргоновите лампи, които висяха от ръждясалите греди над главите им. Пенироял замижа на ярката светлина. Изглеждаше ужасно — пепелява кожа, червени очи и бяла четина, която загрозяваше оформените краища на брадата му.
— С кого говорехте? — попита Фрея.
— С когото и да… С никого.
— И защо желаете да ви измъкнат от този град на глупаци? Мислех, че идвате с нас? Мислех, че ще копнеете да се върнете в зелените долини на Америка и при красивата Пощенски Код.
Маркграфинята не вярваше, че Пенироял е способен да пребледнее още повече, но го стори.
— Ах! — отговори той. — Хм.
През последните седмици на Фрея ѝ минаваше през ум една неприятна мисъл. Появяваше се в странни моменти — под душа, докато лежеше будна в три сутринта или вечеряше с госпожица Пай и господин Скейбиъс, но не я споделяше с никого, макар да смяташе, че и те си бяха помисляли същото. Обикновено, когато се промъкнеше в главата ѝ, се опитваше да мисли за нещо друго, защото… е, беше глупаво, нали?
Само дето не беше глупаво, а представляваше самата истина.
— Не знаете пътя до Америка, нали? — попита тя, като се опитваше да говори със спокоен глас.
— Хм.
— Изминахме целия този път по ваш съвет и съгласно описанията във вашата книга, но вие не знаете как да намерите зелените си долини отново. Или може би такива въобще не съществуват? Някога ходили ли сте в Америка, професоре?
— Как смеете? — започна Пенироял, но сякаш осъзна, че вече няма никакъв смисъл от лъжи, въздъхна и поклати глава. — Не. Измислих си всичко. — Седна на обшивката на един от двигателите. Изглеждаше нещастен и сломен. — Никога не съм ходил никъде, Ваше Великолепие. Просто четях чуждите книги, гледах илюстрациите и си измислях всичко. Написах „Красивата Америка“, докато разпусках край един хотелски басейн на най-горния етаж на Париж в компанията на една прекрасна млада дама на име Занзибарски Праскови. Погрижих се да пиша за приятни и далечни места, разбира се. Никога не съм смятал, че някой наистина ще поиска да отиде там.