— Защо просто не си признахте, че всичко е измислица? — попита Фрея. — Когато ви назначих за главен навигатор, защо не ми казахте, че всичко е лъжа?
— И да изпусна всичките онези пари, луксозни апартаменти и винарната на главния навигатор? Аз съм просто човек, Фрея. Освен това, ако всичко се разчуе в Ловния район, ще стана за посмешище! Пък и смятах, че ще успея да си тръгна с Том и Хестър.
— Затова се разстроихте толкова, когато Хестър отлетя с „Джени Ханивър“!
— Да! Тя ми провали плана за бягство! Нямаше как да се махна от този град и не можех да призная какво съм сторил, защото щяхте да ме убиете!
— Нямаше да го направя!
— Е, тогава вашите хора щяха да го сторят. Оттогава използвам тези стари радиоапарати, за да търся помощ. Надявах се да попадна на някой изгубен аеротърговец или на изследователски съд, който да ме вземе от тук.
Беше изумително колко много се самосъжаляваше и как въобще не се тревожеше за града, който беше повел към погибел. Фрея потрепери от гняв.
— Вие… вие… вие сте свободен, професор Пенироял! Вече не сте мой главен навигатор! Ще предадете церемониалния компас и ключовете за Щурвала веднага!
Това не я накара да се почувства по-добре. Тя се срина върху купчина стари въжета, които се поместиха под нея. Как щеше да съобщи новините на госпожица Пай, господин Скейбиъс и останалите? Как щеше да им обясни, че са забутани от погрешната страна на света без нищо пред тях освен един мъртъв континент, нямат достатъчно гориво да се върнат и тя е онази, която ги е довела тук! Тя им каза, че Ледените богове са поискали да тръгнат на запад, макар през цялото време само тя да го искаше. Не трябваше толкова много да се прехласва по Пенироял и глупавата му книга!
— Какво да правя? — попита маркграфинята. — Какво да правя?
Някой извика нещо по улиците зад аеропристанището. Пенироял вдигна глава. Отнякъде се носеше бръмчене. Беше много тихо — усилваше се и намаляваше — и приличаше на…
— Аеродвигатели! — скочи на крака професорът и събори няколко купчини с резервни части по пътя си към вратата. — Велика Клио! Спасени сме!
Фрея се затича след него, като помести маската против студа, за да избърше сълзите си. Навън мракът вече не беше толкова гъст. Пенироял вървеше бързо по пристанището, като се спря само веднъж, за да покаже нещо в небето. Фрея присви очи и видя светлини и изгорели газове.
— Дирижабъл! — провикна се професорът и започна да танцува лудешки в снега. — Някой е чул съобщението ми! Спасени сме! Спасени!
Фрея прибяга покрай него, като се опитваше да не изпуска от поглед машината. Семейство Аакиук бяха излезли пред кабинета на пристанището и гледаха нагоре.
— Дирижабъл, тук? — чу да казва уредникът. — Кой може да е?
— Ледените богове казаха ли ти, че ще имаме гости, Фрея, скъпа? — попита госпожа Аакиук.
Мъж на име Лемуел Куааник, чиито снегоходки плющяха след него, дойде на бегом при нея. Той беше един от разузнавателния екип, с който маркграфинята беше излизала на леда, и не се чувстваше особено неудобно да говори в нейно присъствие.
— Великолепие? Виждал съм този дирижабъл и преди. Това е летателният апарат на Пьотр Масгард, „Турбулентност в ясно небе“.
— Ловците на Аркангел! — ахна господин Аакиук.
— Тук? — изрева Фрея. — Не може да бъде! Аркангел никога не би тръгнал на лов на запад от Гренландия. Тук няма нищо за ядене.
— Освен нас — отвърна господин Куааник.
„Турбулентност в ясно небе“ закръжи над Анкъридж, след което увисна над кърмата като самотен вълк, който притиска плячката си. Фрея се затича към Щурвала и излезе на мостика. Уиндолин Пай вече беше там, все още по нощница. Дългата ѝ посивяваща коса не беше оправена.
— Това са Ловците, Фрея! — каза тя. — Как са ни открили? Как, да ги вземат всички божии имена, са разбрали къде сме?
— Пенироял — сети се маркграфинята. — Професор Пенироял и глупавите му съобщения…
— Сигнализират ни — обади се господин Умиак, наведен над радиото. — Заповядват ни да изключим двигателите.
Фрея погледна към кърмата. В този полумрак ледът изглеждаше блед и слабо осветен. Видя оставената от задното колело на града ѝ следа да се разпростира на североизток и да се губи в мъглата. Нямаше никакви признаци, че преследвачът им е наблизо, освен този черен дирижабъл, яхнал попътния вятър.
— Да им отговоря ли, Фрея?
— Не! Преструвай се, че не сме ги чули.
Това не забави особено много Пьотр Масгард. „Турбулентност в ясно небе“ се приближи още повече, докато не се изравни с Щурвала. Маркграфинята го погледна през стъклената стена и видя наведените над управлението пилоти в пилотската кабина и един артилерист, който ѝ се хилеше от малкото си бронирано отделение под двигателите. Един люк се отвори и от него се появи самият Пьотр Масгард, който крещеше нещо по мегафон.