На стотина метра под гондолата на „Джени Ханивър“ се носеха големи ледени късове, които се блъскаха в малки хълмове и била. Том и Хестър наблюдаваха от прозорците в пилотската кабина тази безкрайна белота и имаха чувството, че цяла вечност летят над бронирания океан.
На следващия ден след бягството им от Грабителско гнездо кацнаха на една малка китоловна станция на снегомади и си купиха гориво с последните суверени на Пенироял. Оттогава само летяха на север и на запад в търсене на Анкъридж. Не бяха спали кой знае колко от страх да не сънуват загиналата авиаторка, която тормозеше сънищата им. Стояха само в пилотската кабина, ядяха стари бисквити, пиеха кафе и си разказваха в кратки изблици на откровение нещата, които им се бяха случили, откакто се разделиха.
Не говореха за бягството на Хестър от Анкъридж или за причината за него. Не го бяха споменавали от онази първа вечер, когато лежаха останали без дъх и трепереха в обятията си на твърдата палуба, и Хестър каза тихичко:
— Има нещо, което не съм ти разкрила. След като те оставих, сторих нещо ужасно…
— Разстроила си се и си отлетяла — отвърна Том, неразбрал значението на думите ѝ. Той беше толкова щастлив, че си я беше върнал, че не желаеше да спори с нея, затова се опита да изкара всичко като нещо маловажно и лесно за прощаване.
Хестър поклати глава.
— Нямах предвид… — но не успя да обясни.
Затова продължиха да летят ден след ден над набръчкания лед и замръзналите земи до днес и до момента, в който Том каза:
— Не исках онова да се случва между мен и Фрея. Когато отидем в Анкъридж, няма да е като миналия път, обещавам ти. Просто ще ги предупредим за Аркангел и отново ще си тръгнем. Ще се насочим към Стоте острова или някъде другаде само двамата, както си беше.
Хестър поклати глава.
— Прекалено е опасно, Том. Наближава война. Може би няма да се случи тази година или следващата, но ще е съвсем скоро и ще бъде сериозно. Прекалено е късно да се направи каквото и да било. Лигата продължава да смята, че ние сме опожарили Северната аерофлота. Зелена буря ще ни обвини за нападението над Грабителско гнездо, а онази преследвачка няма винаги да е насреща, за да ни помага.
— Тогава къде можем да отидем? Къде ще сме в безопасност?
— В Анкъридж — отвърна Хестър. — Ще намерим начин да спасим Анкъридж и ще останем там за няколко години. След това може би…
Дори да успееха по някакъв начин да спасят града, знаеше, че на борда му няма да има място за нея. Щеше да остави Том при Фрея, след което смяташе да отлети сама. Анкъридж беше добър, мил и спокоен град, не беше място за дъщерята на Валънтайн.
Същата вечер, докато светлините на Северното сияние танцуваха над него, Том погледна надолу през една пролука в облаците и видя огромен белег в леда — стотици дълбоки, успоредни бразди от гъсенични вериги, които се простираха на изток в облачните планински части и се губеха на запад в празната нощ.
— Градски следи! — изкрещя той и побърза да събуди Хестър.
— Аркангел — отвърна тя и се почувства зле. Широките следи на града хищник само ѝ напомниха колко голям беше той. Как можеше да спре нещо такова?
Насочиха „Джени“ по курса на Аркангел. Час по-късно Том улови писъка на насочващия маяк на хищника, който прониза статичния шум на радиото, и не след дълго видяха премигващите му светлини в мъглата пред тях.
Градът се движеше на четвърт от скоростта си, а пред него имаше разузнавателни екипи и откачени малки предградия, които да проверят здравината на леда. Отлитаха дирижабли, предимно търговци, които напускаха аеропристанището и се насочваха на изток, защото не желаеха Аркангел да ги отведе толкова далеч от границите на картите им. Том искаше да говори с тях, но Хестър го предупреди да не го прави.
— Не можеш да имаш доверие на хора, които търгуват с Аркангел — каза тя, но всъщност се страхуваше, че някой от търговците може да я разпознае и да каже на любимия ѝ какво е сторила. — Да стоим настрана от хищника и да продължим напред.
Останаха настрана и продължиха напред. Светлините на Аркангел останаха да мъждукат в мрака зад тях, а от север заваля сняг. Когато сигналът на маяка започна да изчезва, се появи друг, който в началото беше много слаб, но ставаше все по-силен. Идваше от леда пред тях. Вторачиха се в мрака, докато вятърът брулеше балона на „Джени“ и в прозорците се блъскаха снежинки. Далеч напред проблеснаха светлини и от статичния шум на радиото се чу по-дълъг и по-ясен сигнал, който звучеше като самотния вой на вълк единак.