— Това е Анкъридж.
— Той не се движи!
— Нещо не е наред…
— Закъсняхме прекалено много! — изрева Том. — Не помниш ли? Аркангел изпраща Ловците да залавят градовете, които иска да изяде. Онзи брутален тип, когото срещнахме във Въздушен пристан! Той ги залавя и ги насочва към челюстите на хищника… Трябва да обърнем. Ако кацнем, Ловците ще ни задържат, докато пристигне Аркангел, и „Джени“ ще бъде изяден заедно с града…
— Не — отвърна Хестър. — Трябва да кацнем. Трябва да направим нещо. — Тя погледна Том. Така искаше да му каже защо всичко това беше толкова важно за нея. Знаеше, че за да изкупи греха си, трябваше да се бие с Ловците и вероятно щеше да загине. Искаше да сподели на Том за сделката си с Масгард и да го помоли да ѝ прости. Ами ако не можеше да ѝ прости? Ами ако я отблъснеше ужасѐн? Думите бяха в устата ѝ, но тя не дръзна да ги изрече.
Том спря двигателите на „Джени“ и се остави вятърът да ги доближи до града. Беше трогнат от неочакваната и изненадваща загриженост от страна на Хестър за ледения град. Не беше осъзнал, докато не го видя отново, колко много му липсваше. Очите му се напълниха със сълзи и погледът му се размаза на светлините от Щурвала и Зимния дворец.
— Всичко свети като Куърково дърво…
— За да може Аркангел да ги забележи — каза Хестър. — Масгард и хората му са спрели двигателите и са включили всички светлини и насочващия маяк. Вероятно са се разположили в двореца на Фрея и чакат градът им да пристигне.
— Какво е станало с маркграфинята? — попита Том. — Какво е станало с всички жители?
Хестър нямаше отговори на тези въпроси.
Аеропристанището беше прекалено добре осветено и приветливо, но нямаше как да кацнат на него. Хестър спря светлините на „Джени“ и остави пилотирането на Том, който беше по-добър от нея. Той отведе дирижабъла толкова ниско, че килът на гондолата почти остърга леда, преди отново да го вдигне нагоре и да се промуши през една тясна пролука между два склада на бакборда на долния етаж. Затварянето на прихващащите скоби прозвуча прекалено силно, но никой не дойде да види какво се случва и когато излязоха навън, не намериха никого по тихите и потънали в сняг улици.
Изкачиха се бързо и мълчаливо до аеропристанището, не говореха, погълнати от различните си спомени за града. „Турбулентност в ясно небе“ беше кацнал на една открита площадка в средата на пристанището. Вълчият знак на Аркангел блестеше в червено на балона му. Един облечен в кожи пазач стоеше на пост пред него, а зад прозорците на гондолата се движеха хора.
Том погледна Хестър.
— Какво ще правим?
Тя поклати глава, все още не знаеше. Том я последва през гъстите сенки зад цистерните с гориво и двамата се озоваха пред задната врата на къщата на уредника на пристанището. Тук също цареше мрак, нарушаван единствено от сиянието на пристанищните лампи, което се сипеше през заскрежените прозорци. Сякаш торнадо беше помело доскоро спретнатите дневна и кухня, беше потрошило колекцията от сувенирни чинии и съдове и беше унищожило портретите на децата на Аакиук от семейния олтар. Античната вълча пушка, която висеше в дневната, я нямаше, а печката беше студена. Хестър коленичи над счупените парчета върху дрешника — от тях сияеха лицата на членове на семейство Расмусен — и отвори чекмеджето с ножовете.
Едно разхлабено стъпало зад нея изскърца. Том, който беше по-близо до стълбището, се обърна точно навреме, за да види едно сиво петно — лице, което го гледаше иззад пръчките на парапета. То изчезна почти на мига. Онзи, който се криеше там, се насочи към първия етаж. Том извика от изненада и бързо сложи ръка върху устата си, като си спомни мъжа отвън. Хестър мина грубо покрай него с най-острия кухненски нож на госпожа Аакиук в ръка. Последва объркано стълкновение в сенките зад парапета и един глас, който се замоли: „Милост! Пощадете ме!“. Чу се влачене по стълбите на тежко тяло. Хестър дърпаше фигурата за крачолите на панталоните. Изправи се задъхана. Ножът все още беше в ръката ѝ, готов за употреба. Том погледна пленника ѝ.
Пенироял. Мръсен, рошав и с набола бяла четина над оформената му брада, изследователят изглеждаше остарял с десет години през времето, през което ги нямаше, сякаш на борда на Анкъридж годините минаваха по-бързо, отколкото във външния свят. Той скимтеше изплашен, а очите му подскачаха между лицата им.
— Том? Хестър? Богове и богини, помислих си, че сте онези проклети Ловци. Как се озовахте тук? „Джени“ с вас ли е? О, благодаря на небесата! Трябва да си вървим веднага!
— Какво се е случило тук, професоре? — попита Том. — Къде са всички?