Пенироял, който не отделяше очи от заплашителния нож в ръката на Хестър, се изправи в по-удобна поза и се облегна на една греда.
— Ловците на Аркангел, Том. Аерохулигани, водени от онзи подлец Масгард. Пристигнаха преди около десет часа, счупиха задното колело и завзеха града.
— Всички ли са мъртви? — попита Хестър.
Пенироял поклати глава.
— Не мисля. Искаха да запазят хората в добра форма, за да могат да ги използват в жестоките си робски ями. Заловиха ги и ги затвориха в Зимния дворец, докато чакат града им да ни настигне. Неколцина от смелите момчета на Скейбиъс се опитаха да се възпротивят и бяха пребити доста зле, но иначе никой друг не е наранен.
— А ти? — Хестър се наведе към светлината и го остави да се наслади на горгонското ѝ лице. — Защо не си заключен при останалите?
Пенироял я дари с лукава усмивка.
— О, знаеш ли какво е мотото на семейство Пенироял, госпожице Шоу? „Когато нещата се объркат, умните се крият под някоя голяма мебел.“ По случайност бях на аеропристанището, когато пристигнаха. Благодарение на бързата си мисъл се промъкнах тук и се скрих под леглото. Не излязох, докато всичко не приключи. Смятах да се представя на младия Масгард, разбира се, и да си поискам хищническото злато, но честно казано не мисля, че мога да му имам доверие, затова просто си кротувам.
— Какво хищническо злато? — попита Том.
— О, ах… — Пенироял като че ли се засрами и се опита да скрие този факт зад старата си мошеническа усмивка. — Работата е там, Том, че май аз съм виновен Ловците да дойдат тук.
Поради причина, която младежът не успя да разбере, Хестър започна да се смее.
— Изпратих само няколко безобидни призива за помощ! — оплака се изследователят. — Не съм предполагал, че Аркангел ще ги чуе! Кой да знае, че един радиосигнал може да пропътува толкова голямо разстояние? Без съмнение, става въпрос за някаква странност на местния климат… Както и да е, сами виждате, че това не ми помогна особено много. Хванат съм в капан от часове с надеждата да се промъкна на борда на дирижабъла на Ловците и да избягам с него, но един мръсен пазач го охранява, а и има още двама вътре…
— Видяхме — каза Том.
— Но — продължи изследователят, а лицето му направо просия — вие се върнахте с „Джени Ханивър“ и това вече няма никакво значение, нали? Кога тръгваме?
— Няма да е сега — отвърна Хестър. Том се обърна към нея, все още обезпокоен от намерението ѝ да се изправи срещу Ловците. — Как бихме могли да си тръгнем? — попита бързо тя. — Дължим го на семейство Аакиук, Фрея и останалите. Трябва да ги спасим.
Докато мъжете я гледаха изумено, тя отиде до кухненския прозорец и надникна през призмата на заскреженото му стъкло. Снежинките падаха безцелно на конусовидната светлина под лампите на пристанището. Представи си пазачите на борда на дирижабъла, другаря им отвън, който крачи напред-назад, за да се стопли, и останалата част от екипажа на Масгард, които се намираха в Зимния дворец и се сгряваха със съдържанието на винарната на семейство Расмусен. Те щяха да са пияни, уверени в себе си и нямаше да очакват неприятности. Не биха били никакъв проблем за Валънтайн. Вероятно, ако е наследила достатъчно от силата, жестокостта и лукавостта на баща си, нямаше да са никакъв проблем и за дъщеря му.
— Хестър? — Том застана зад нея, изплашен от лошото ѝ настроение. Обикновено той беше този, който предлагаше безразсъдни планове за спасяването на безпомощните. Да чуе подобно нещо от устата на любимата си, беше като да види света обърнат с главата надолу. Сложи нежно ръка на рамото ѝ и я усети как се стегна и се отдръпна от нея. — Хестър, те са много, а ние сме само трима…
— Двама — прекъсна го Пенироял. — Не искам да участвам в самоубийствения ви план…
С едно бързо движение Хестър опря ножа във врата му. Ръката ѝ потрепери едва и улови отраженията им в острието.
— Ще направиш каквото ти наредя — каза дъщерята на Валънтайн — или ще те убия собственоръчно.
32.
Дъщерята на Валънтайн
— Яж, малка маркграфиньо! — провикна се от другия край на масата Пьотр Масгард и размаха към Фрея наполовина изядено пилешко бутче.
Момичето заби поглед в чинията си, където храната ѝ беше започнала да се втвърдява. Искаше ѝ се да беше в балната зала с останалите и да яде каквито остатъци са им хвърлили Ловците, но Масгард настоя да вечеря с него. Каза ѝ, че ѝ показва уважението, което заслужава, и че не подхожда на една благородничка да се храни с хората си, нали? Като лидер на Ловците на Аркангел, негово задължение и удоволствие било да я забавлява на собствената му маса.