Само дето масата беше на Фрея и се намираше в собствената ѝ трапезария, а храната беше от собствените ѝ килери и беше сготвена в собствената ѝ кухня от горкия Смю. Всеки път, когато вдигнеше поглед, срещаше сините очи на Масгард, който беше доволен и изпълнен с гордост от плячката си.
В първия ужасен, объркващ момент от нападението над Щурвала маркграфинята си мислеше: Скейбиъс няма да търпи това, той и хората му ще се борят и ще ни спасят. Когато заедно с други заловени беше отведена в балната зала, видя колко много от поданиците ѝ вече бяха там и разбра, че всичко се е случило много бързо. Хората на главния инженер бяха изненадани или бяха заети да гасят пожарите, които ракетите бяха възпламенили. Злото беше надделяло над доброто.
— Великият Аркангел ще ни настигне след няколко часа — беше съобщил Масгард, докато обикаляше пленниците си, а хората му стояха на пост с вдигнати пистолети и арбалети. Думите му гърмяха от грамофонните рога в шлема на лейтенанта му: — Дръжте се прилично и може да получите шанс за здравословен и продуктивен живот в търбуха. Възпротивете се и ще умрете. Този град е достатъчна награда сам по себе си, така че мога да си позволя да пожертвам няколко роби, ако настоявате да докажа колко съм сериозен.
Никой не настоя. Жителите на Анкъридж не бяха свикнали с насилието, затова бруталните лица и парните пушкала на Ловците бяха достатъчно убедителни за тях. Всички се бяха събрали в средата на балната зала — съпругите се бяха притиснали до съпрузите си, а майките се опитваха да накарат децата си да не плачат, да не говорят или да не сторят нещо, което може да привлече вниманието на пазачите. Когато Масгард повика маркграфинята да вечеря с него, Фрея сметна, че ще е най-добре да приеме. Не трябваше да му развалят настроението.
Ако вечерята с Масгард е най-лошото, което предстои да ми се случи — помисли си тя и побутна бързо изстиващата си храна, — човек би казал, че ми се е разминало леко. Само че на нея не ѝ се струваше така, не и когато го погледна и усети заредения със заплаха въздух между тях. Стомахът ѝ се обърна и за момент си помисли, че ще повърне. Като извинение да не яде, реши да започне разговор.
— Е, как ни намерихте, господин Масгард?
Мъжът се ухили. Сините му очи бяха почти скрити под тежките клепачи. Той малко се разочарова, когато дойде тук — жителите на града се бяха предали много лесно, а телохранителят на Фрея се оказа един дребен тип, истински клоун, който не заслужаваше да опита меча му, — но беше решен да се държи галантно с маркграфинята. Чувстваше се голям и красив, истински победител, докато седеше на трона на челото на масата, и вярваше, че я е впечатлил.
— Може би вродената ми дарба в ловуването ме доведе тук?
Фрея съумя да се усмихне едва.
— Вие не работите така, нали? Чувала съм за вас. Аркангел толкова отчаяно търси плячка, че плащате на хората да изчуруликват други градове.
— Изпяват.
— Моля?
— Искате да кажете „да изпяват други градове“. Ако желаете да използвате уличен език, Ваше Великолепие, трябва да го правите правилно.
Фрея се изчерви.
— Причината е професор Пенироял, нали? И онези глупави съобщения, които прати по радиото? Каза ми, че просто се е опитвал да се свърже с някой преминаващ изследовател или търговец, но предполагам, че през цялото време е изпращал сигнали на вас.
— Професор кой? — засмя се отново Масгард. — Не, скъпа моя, един летящ плъх ми изпя местоположението ви.
Фрея отново насочи поглед към неговия.
— Хестър!
— Знаете ли коя беше най-хубавата част? Дори не поиска злато в замяна на града ви. Само някакво момче, някакъв безполезен въздушен боклук. Казва се Натсуърти…
— О, Хестър! — прошепна маркграфинята. Винаги беше смятала, че това момиче ще ѝ създаде грижи, но не мислеше, че е способно на подобно ужасно нещо. Да предаде цял град само за да запази момче, което не заслужава и което щеше да е много по-добре с някоя друга! Опита се да прикрие яростта си от Масгард, защото той само се смееше. — Том го няма. Според мен е мъртъв…
— Значи е извадил късмет, че се е измъкнал — ухили се мъжът с пълна уста. — Не че има някакво значение. Пъдпъдъчката му изчезна. Отлетя още преди мастилото на договора ѝ да изсъхне…
Вратата на трапезарията се отвори. Фрея забрави за Хестър и се обърна да види какво става. Един от хората на Масгард — човекът с грамофонните рога — стоеше на прага ѝ.
— Огън, милорд! — изрече задъхан той. — На пристанището!