— Какво? — Масгард отиде до прозореца и дръпна тежките завеси. Снегът валеше върху градините навън и зад него проблясваше и се разпростираше червен блясък, който превръщаше фронтоните и тръбите по покривите на „Расмусен Проспект“ в остри силуети. Масгард се обърна към лейтенанта си: — Чу ли се с Гарстанг и момчетата му на пристанището?
Ловецът поклати глава.
— Зъби на Вълка! — изкрещя Масгард. — Някой е подклал пожар! Нападат дирижабъла ни! — Той извади меча си и се спря до стола на Фрея на път към вратата. — Ако някой от твоите паразити е сторил нещо на „Турбулентност в ясно небе“, ще го одера жив и ще продам кожата му за килимче пред камина.
Маркграфинята се сви на стола си в опит да изглежда мъничка.
— Не може да е някой от хората ми, вие заловихте всички… — Но дори докато изричаше думите, се сети за професор Пенироял. Не го беше видяла в балната зала. Може би той беше на свобода? Може би правеше нещо, за да им помогне? Струваше ѝ се доста невероятно, но беше единствената ѝ надежда и тя се беше хванала за нея. Масгард я вдигна от стола ѝ и я блъсна към лейтенанта си.
— Отведи я обратно в балната зала! — изкрещя той. — Къде са Равн, Тор и Скейт?
— Все още пазят главния вход, милорд.
Масгард побягна и остави лейтенанта да се оправя с Фрея. Те излязоха от трапезарията и тръгнаха по грациозната извивка на коридора. Навярно трябваше да се опита да избяга, но пазачът ѝ беше толкова грамаден, силен и добре въоръжен, че не посмя. Портретите на роднините ѝ я изгледаха, когато мина покрай тях. Имаше чувството, че са разочаровани от нея, задето не се бори.
— Надявам се някой да е подпалил безценния ви дирижабъл!
— За нас няма значение — изръмжа лейтенантът. — Вие ще го отнесете. Аркангел скоро ще дойде. Няма да се нуждаем от дирижабъл, за да си тръгнем от мръсния ви град, когато се озове в търбуха на Бича!
С наближаването на балната зала Фрея чу оживената глъчка. Явно пленниците бяха видели огъня и говореха развълнувано, а пазачите им ги караха да млъкнат. Тогава нещо изсвистя покрай главата ѝ и лейтенантът на Масгард падна, без да издаде никакъв звук. Помисли си, че се е подхлъзнал, но когато се обърна, видя, че от шлема му се подава стрела от арбалет и от един от роговете е потекла кръв.
— Иу! — погнуси се маркграфинята.
От сенките на една ниша до балната зала се появи длъгнеста фигура.
— Професор Пенироял? — прошепна Фрея, но не беше той, а Хестър Шоу, която вече слагаше нова стрела в големия си арбалет.
— Ти се върна! — изуми се маркграфинята.
— О, какво забележително умозаключение, Ваше Великолепие.
Фрея почервеня от гняв. Тази как смееше да се подиграва с нея? Та тя беше виновна за случващото се!
— Продала си маршрута ни! Как можа? Как можа?
— Е, промених си решението — отвърна Хестър. — Тук съм, за да помогна.
— Да помогнеш? — маркграфинята говореше бързо и шепнешком, защото се притесняваше да не я чуят пазачите в балната зала. — Как можеш да помогнеш? Най-добрата помощ, която можеше да ни осигуриш, беше да не се доближаваш до града ми! Нямаме нужда от теб! Том няма нужда от теб! Ти си егоистична, зла и студенокръвна и не те е грижа за друг освен за отвратителната ти личност…
Фрея млъкна, защото двете в един и същи момент осъзнаха, че Хестър държи зареден арбалет и че с едно малко движение на пръста си можеше да закове маркграфинята за стената. Хестър за миг обмисли тази възможност и допря върха на стрелата в гърдите на Фрея.
— Права си — прошепна тя. — Зла съм. Метнала съм се на баща си в това отношение. Но ме е грижа за Том и това означава, че трябва да ме е грижа също за теб и за глупавия ти град. А и си мисля, че точно сега имаш нужда от мен.
Хестър свали арбалета и погледна мъжа, когото беше убила току-що. В колана му беше затъкнат пищов с газова тяга.
— Знаеш ли как да използваш това чудо? — попита тя.
Фрея кимна. Учителите ѝ наблягаха повече на етикета и обноските, отколкото на обучението да използва огнестрелни оръжия, но беше схванала основната идея.
— Тогава ела с мен — нареди Хестър, и то по начин, който не остави никакво място за неподчинение от страна на маркграфинята.
Най-трудното до момента беше да се отърве от Том. Не искаше да го излага на опасност и не можеше да се държи като дъщеря на Валънтайн, ако той беше с нея. В мрака на дневната на семейство Аакиук го придърпа към себе си и му каза:
— Знаеш ли някакви задни входове към Зимния дворец? Ако мястото гъмжи от Ловци, не можем просто да влезем през парадния вход и да обявим, че сме дошли да се видим с Масгард.