Том помисли за момент, след което бръкна в джобовете на палтото си и извади някакъв малък, лъскав предмет, който не беше виждала досега.
— Това е шперц от Гримзби. Хората на Боне ми го дадоха. Обзалагам се, че мога да отворя топлинната камера зад Вундеркамера!
Том изглеждаше толкова развълнуван и доволен от себе си, че Хестър не можа да се сдържи и го целуна.
— Върви тогава — каза му, когато приключи. — Чакай ме във Вундеркамера.
— Какво? Ти няма ли да дойдеш? — Вече не изглеждаше толкова развълнуван, само изплашен.
Хестър докосна устата му с върховете на пръстите си, за да го накара да замълчи.
— Ще отида да разузная около дирижабъла.
— Но пазачите…
Момичето се опита да му покаже, че не се страхува.
— Бях чирак на Шрайк, помниш ли? От него усвоих доста умения, които още не съм използвала. Ще се оправя. А сега върви.
Том имаше намерение да ѝ отговори, но се отказа, прегърна я и тръгна към Вундеркамера. За секунда-две Хестър изпита облекчение, че е успяла да отпрати любимия си, но изведнъж много ѝ се прииска да го върне, да го прегърне и да му каже всичко, което вече трябваше да му е споделила. Притича до задната врата, но Том вече не се виждаше, беше поел по някакъв таен път до двореца.
Прошепна името му на снега. Не очакваше да го види отново. Имаше чувството, че се пързаля прекалено бързо към бездна.
Пенироял все още се беше свил в началото на стълбището. Хестър мина покрай него на път за кухнята и взе една маслена лампа от шкафа над мивката.
— Какво правиш? — изсъска изследователят, когато я запали. Жълтият пламък се разгоря бавно зад опушеното стъкло, след това освети стените, прозорците и пребледнялото като сапун лице на Пенироял. — Хората на Масгард ще я видят!
— Това е идеята — отвърна Хестър.
— Няма да ти помогна! — изхленчи изследователят. — Не можеш да ме накараш! Това е лудост!
Този път не си направи труда да го плаши с ножа, само доближи горгонското си лице до неговото.
— Бях аз, Пенироял. — Искаше да му покаже колко безмилостна може да бъде. — Не ти. Аз съм тази, която изпрати Ловците тук.
— Ти? Велики всемогъщи Поскит, защо?
— Заради Том — отговори простичко Хестър. — Защото исках Том да бъде отново само мой. Той щеше да е моето хищническо злато, моята награда. Само дето нещата не се развиха според плана ми и сега трябва да се опитам да оправя всичко.
Отвън, пред прозореца на кухнята, се разнесоха хрущящи стъпки. Външната топлоизолираща врата се отвори с въздишка. Хестър се плъзна обратно в сенките зад вратата, когато пазачът от пристанището се намъкна в стаята. Беше толкова близо, че можеше да усети студа, който се носеше от вълнените му дрехи.
— Ставай! — излая онзи на Пенироял и се обърна да провери дали има и други бегълци. В секундата, преди да види Хестър, тя го наръга с ножа си в пролуката между горната част на бронята му и долната част на маската против студ. Мъжът изгъргори и гърчовете на едрото му тяло измъкнаха дръжката на ножа от хватката на момичето. Хестър се дръпна настрани, защото арбалетът му стреля и стрелата се заби във вратичката на шкафчето зад нея. Ловецът посегна към колана за собствения си нож. Тя го хвана за ръката и се опита да го спре. Не се чуваха никакви други звуци освен тежкото им дишане и хрущенето на разни предмети, които стъпкваха, докато се бореха. Пенироял се опитваше да не им се пречка. Големите зелени очи на Ловеца се взираха в Хестър през стъклата в маската му, бяха гневни и възмутени, докато накрая не се съсредоточиха върху нещо много далечно от нея. Гъргоренето секна и мъжът падна на една страна, като едва не я завлече със себе си. Краката му потрепваха в конвулсии известно време, после престанаха.
Хестър никога не беше убивала човек досега. Очакваше да изпита вина, но такава нямаше. Не чувстваше нищо. Така е било и за баща ми — помисли си тя, навлече плаща и вълнената шапка и си сложи маската против студ на Ловеца. — Просто работа, която е трябвало да свърши, за да опази града и любимите си хора. Така се е почувствал, след като е убил мама и татко. Чист, твърд и прозрачен като стъкло. Хестър взе арбалета и колчана със стрели на мъжа и се обърна към Пенироял:
— Донеси лампата.
— Но, но, но…
Навън снегът приличаше на бели молци под светлината на пристанищните лампи. Хестър тръгна по кейовете, като буташе ужасения професор пред себе си. Погледна през празното пространство между два хангара и видя голямо и далечно петно светлина на източния небосклон.