Люкът на „Турбулентност в ясно небе“ беше отворен. Друг Ловец стоеше на пост там.
— Какво има, Гарстанг? — провикна се той. — Кого си намерил?
— Някакъв дядка — провикна се в отговор Хестър, като се надяваше маската против студ да промени гласа ѝ, а вълненият плащ да направи фигурата ѝ по-едра.
— Просто някакъв старец — констатира Ловеца и се обърна да говори с някого в гондолата, след което извика по-силно: — Заведи го в двореца, Гарстанг! При другите! На нас не ни трябва.
— Моля ви, господин Ловец! — изкрещя неочаквано Пенироял. — Това е капан! Тя е…
Хестър вдигна арбалета, натисна спусъка и Ловецът падна назад с писък на уста. Докато другарите му се опитваха да си проправят път през мъртвото му тяло, тя взе маслената лампа от професора и я хвърли през люка. Плащът на Ловеца пламна и огънят се разпростря в гондолата. Пенироял изпищя ужасѐн и побягна. Хестър се обърна да го последва, но само след две крачки осъзна, че лети, вдигната на крилете на горещ вятър, който я запрати в сняг, който вече не беше бял, а носеше цвета на хелоуинска смесица от шафран и червено. Нямаше взрив, само едно звучно и меко „пуф“ от газовите камери. Хестър се претърколи в снега и погледна назад. От горящата гондола излизаха мъже и се опитваха да потушат искрите, които излизаха от вълната на палтата и плащовете им. Бяха само двама. Единият се затича към Хестър и тя побърза да вдигне падналия арбалет, но той не гледаше към нея, само прибяга наблизо, като крещеше нещо за саботьори. Момичето имаше достатъчно време да зареди нова стрела и да го застреля в гърба. Нямаше следа от Пенироял. Заобиколи горящия дирижабъл и видя последния от Ловците да лежи в пушек и мрак. Взе меча от ръката му, докато онзи умираше. Запаса го в колана си. Побягна към „Расмусен Проспект“ и светлините на Зимния дворец.
Устройството на Чичо издаде тих, изщракващ звук във вратата на топлинната камера и тя се отвори. Том се промъкна вътре сред добре познатите миризми на двореца. Коридорът беше пуст, нямаше дори следи в прахта по пода. Забърза под прикритието на сенките към Вундеркамера, където скелетите на преследвачи за пореден път му изкараха акъла, но шперцът свърши работа и при тази врата и той тръгна на пръсти между витрините, като леко трепереше, но въпреки това се гордееше със себе си.
Фолиото отразяваше меката светлина и му напомни за Фрея и за многокраката камера, която ги беше наблюдавала от една от решетките на топлопроводите над главите им, докато се целуваха.
— Боне? — попита с надежда и огледа мрака. Сега обаче нямаше никакви обирджии на борда на Анкъридж. Само Ловци. Изведнъж се притесни за Хестър и онова, което тя вършеше в момента. Не му харесваше, че тя беше там, навън, в опасност, а той си стоеше тук. В небето се появи някакво сияние, което идваше от пристанището. Какво ставаше? Дали трябваше да се върне и да провери?
Не. Хестър му каза, че ще се срещнат тук. Никога досега не го беше предавала. Опита се да се разсее, като си избра оръжие от витрината на стената — тежък, тъп меч с красиви дръжка и кания. В мига, в който се озова в ръката му, се почувства по-смел. Закрачи напред-назад между витрините с проядени от молци животни и стари машини, размахваше меча и чакаше Хестър да дойде, за да могат двамата да спасят Анкъридж.
Едва когато в балната зала настана престрелка и по коридорите на двореца се разнесоха викове, крясъци и писъци, Том осъзна, че любимата му все пак е минала през главния вход и е започнала без него.
Пищовът беше по-тежък, отколкото очакваше Фрея. Опита се да си представи как застрелва някого с него, но не можа. Зачуди се дали трябва да признае на Хестър колко е изплашена, но изглежда, нямаше време за това. Спътницата ѝ вече беше до вратата на балната зала и ѝ направи знак с глава да се приближи до нея. Косата и дрехите ѝ воняха на пушек.
Заедно отвориха големите врати. Никой не се обърна, за да види кой влиза. Ловците и пленниците гледаха през прозорците към огромните змиевидни криле от огън, които се люлееха над пристанището. Фрея стисна пистолета с потни ръце и зачака Хестър да изкрещи „Ръцете горе!“, „Никой да не мърда!“ или каквото там трябваше да се каже в такава ситуация. Вместо това спътницата ѝ просто вдигна арбалета и застреля в гърба най-близкия Ловец.
— Хей, това не е… — започна да казва маркграфинята, но бързо се хвърли на пода, защото, докато мъртвият падаше, мъжът до него се обърна и изстреля поредица от куршуми по тях. Все забравяше, че това се случва наистина. Сви се на пода, докато около нея хвърчаха парчета от вратите и мрамора. Хестър взе пистолета от ръката ѝ и от лицето на Ловеца плисна червено. Смю сграбчи пищова на умиращия още докато падаше на пода и го насочи към третия пазач, който се беше замотал в завихрената тълпа от пленници.