— Няма нужда да си тръгваш! — отвърна Том. — Можем да запалим двигателите на града и да избягаме от Аркангел. Но дори да не беше така, нямаше да изоставя Хестър!
— Щеше да го сториш, ако знаеше какво е направила — заяви мрачно Пенироял. — Това момиче не е наред, Том. Напълно луда е. Също толкова ненормална, колкото и грозна…
— Не смей да говориш така за нея! — изрева възмутено младежът и посегна към изследователя с намерението да го дръпне от люка.
Пенироял извади пищов от вътрешността на робата си и го застреля в гърдите.
Силата на куршума запрати Том назад в снежната пряспа. Той се опита да стане, но не успя. В палтото му имаше гореща и мокра дупка.
— Не е честно! — прошепна на глас и гърлото и устата му се напълниха с кръв, с топла и солена кръв. Болката прииждаше като големите сиви вълни в Грабителско гнездо — ритмично и бавно, и всяка вълна преливаше в следващата.
Разнесоха се стъпки в снега. Пенироял се наведе над него. Все още държеше пищова. Изглеждаше също толкова изненадан, колкото Том.
— Упс! — каза той. — Съжалявам. Исках само да те изплаша. Пистолетът сам стреля. Никога не съм държал такова чудо. Взех го от момците, които лудата ти приятелка претрепа.
— Помощ! — съумя да прошепне Том.
Професорът разтвори палтото му и погледна раната.
— Аагх! — изрече той и поклати глава. Пребърка вътрешните джобове и взе ключовете за „Джени“.
Платформите под Том потрепериха, когато двигателите на града оживяха. Горе на кърмата зареваха резачки и хората на Скейбиъс се заеха да режат останките от задвижващото колело.
— Чуй ме! — прошепна младежът и осъзна, че гласът му звучи като нечий друг — слаб и далечен. — Не вземай „Джени“! Нямаш нужда от него! Господин Скейбиъс ще ни спаси. Ще избягаме от Аркангел…
Пенироял се изправи.
— Ама че си неизлечим романтик, Том. Къде смяташ, че ще избягате? Няма никакви зелени поля в Америка, помниш ли? Градът се е насочил към бавна и студена смърт на леда или към бърза и гореща кончина в търбуха на Аркангел. И в двата случая нямам намерение да съм наблизо, когато се случи! — Професорът си подхвърли ключовете във въздуха и ги хвана отново, преди да се обърне. — Трябва да отлитам. Съжалявам отново. Довиждане!
Том запълзя в снега, решен да намери Хестър, но след няколко метра забрави какво щеше да ѝ казва. Полегна в поредната пряспа и след малко до него достигна бръмченето от аеродвигателите. Първоначално беше силно, но после взе да отслабва, когато Пенироял вдигна „Джени Ханивър“ над лабиринта от складове и потъна в мрака. В този момент бягството на изследователя не беше от голямо значение. Дори умирането не беше кой знае колко страшно, макар че му се струваше странно да надвие Лисичите демони, да избяга на преследвачите и да преживее какви ли не опасни приключения под океана, за да умре по този начин.
Снегът продължи да вали, но вече не беше студен, само мек и приятен, трупаше тишината си над града и обвиваше целия свят в сън за мир и спокойствие.
33.
Тънък лед
Малко след изгрев-слънце се разнесоха радостни възгласи в цялото машинно отделение, когато потрошеното задвижващо колело най-накрая беше отрязано и градът отново започна да се движи в посока юг-югозапад. Без колелото обаче и само с гъсеничните вериги Анкъридж можеше единствено да пълзи и да изминава петнадесет километра в час. Тъй като вече беше стигнал в ниските части, можеше да види надвисналия в далечината Аркангел като някаква замърсена планина.
Фрея стоеше на балкона заедно с господин Скейбиъс. Главният инженер имаше розова лепенка на челото, където го беше одраскал един куршум на Ловец, но той беше единственият ранен по време на битката за превземането на машинното отделение — Ловците бързо разбраха, че са числено превъзхождани и избягаха на леда, където да чакат разузнавателните екипи на Аркангел.
— Има само една надежда за нас — промърмори Скейбиъс, докато двамата с Фрея наблюдаваха как ниското слънце хвърля отражения в прозорците на града хищник. — Ако побегнем още по̀ на юг, ледът ще стане по-тънък и може да се откажат.
— Но ако ледът е тънък, няма ли и ние да потънем?
Скейбиъс кимна.
— Винаги съществува такава опасност. Ако продължим напред, няма да можем да си позволим да изпратим разузнавателни екипи. Ще се наложи да се движим колкото се може по-бързо и да се надяваме, че ще излезе нещо добро от това. Америка или гибел, а?