— Трябва да се свържем с тях по радиото и да им напомним какво се случи с Ловците! — предложи Смю, който същия следобед присъстваше на импровизираната среща на Комитета по транспорта. — Ще им кажем, че това ще се случи с тях, ако не се оттеглят.
Фрея не продумваше. Опитваше се да следи дискусията, но мислите ѝ бяха в лазарета. Чудеше се дали Том още е жив. Искаше да се махне оттук и да отиде при него, но госпожица Пай ѝ каза, че Хестър постоянно е до леглото му, а маркграфинята все още се страхуваше от обезобразеното момиче — още повече след онова, което стори на Ловците. Защо не застреляха Хестър? Защо подобна зла участ се случи на Том?
— Мисля, че това може да влоши още повече нещата, Смю — каза Скейбиъс, след като изчака известно време маркграфинята да коментира, а тя така и не се обади. — Не искаме да ги разгневяваме допълнително.
Силен трясък като от артилерийско оръдие разтресе стъклата на прозорците. Всички вдигнаха погледи.
— Стрелят по нас! — изрече разтревожено госпожица Пай и хвана Скейбиъс за ръката.
— Не биха го сторили! — отвърна Фрея. — Дори Аркангел…
Прозорците бяха заскрежени. Маркграфинята си облече кожите и забърза към балкона. Останалите я последваха. Всички видяха колко много се е приближил хищникът. Съскането на шейните му върху леда като че стигаше чак до небето и Фрея се зачуди дали за първи път градски шумове разкъсваха тишината на това неизследвано място. Разнесе се втори трясък и маркграфинята разбра, че това не е изстрел, а онова, от което всички живеещи на борда на ледени градове се страхуваха — пропукване на леда.
— О, богове! — промърмори Смю.
— Трябва да отида в Щурвала — каза госпожица Пай.
— Трябва да видя двигателите — промърмори Скейбиъс, но нямаше време и никой от двамата не помръдна. Не можеха да сторят нищо друго, освен да стоят и да гледат случващото се.
— О, не! — изрече Фрея. — О, не, не, не!
Последва още един трясък, много по-силен този път, като гръмотевица. Маркграфинята вдигна поглед към Аркангел, за да види дали градът хищник също е чул шумовете и е задействал спирачките. Чудовището продължаваше да се приближава към тях, като залагаше всичко на карта. Фрея стисна силно парапета на балкона и се замоли на Ледените богове. Не беше много сигурна дали продължаваше да вярва в тях, но кой друг можеше да ѝ помогне в този момент?
— Направете ни бързи, Владетелю и Владетелко — замоли се тя, — и не позволявайте да потънем под леда!
Следващият трясък беше най-силен от всички и този път маркграфинята видя как се отвори пукнатина — мрачна усмивка на около четиристотин метра от борда на града. Анкъридж се изви на една страна. Фрея си представи как кормчията отчаяно се опитва да се движи през лабиринта от пукащ се лед. Още един рязък завой и някъде в двореца изпопадаха всички стъклени прибори. Трясъците и пукнатините бяха започнали да се носят от всички посоки.
Аркангел усети, че не може да продължи да следва този курс, и ускори за един последен набег. Челюстите му се отвориха широко, широко и слънцето се отрази по краищата на стоманените зъби. Фрея забеляза работниците, които тичаха надолу по стълбищата към търбуха на хищника, а по високите балкони се бяха насъбрали облечени в кожи зяпачи, които да гледат лова. В следващия миг, преди челюстите да успеят да захапят опашката на Анкъридж, цялата му грамада потрепери и намали. Изригна бяла струя, подобно на завеса от стъклени парчета, дръпната между двата града.
Струята заваля върху Анкъридж като леден дъжд. Аркангел френетично се опитваше да обърне, но ледът под него се местеше и задвижващите му колела не можеха да намерят сцепление. Бавно като падаща планина започна да се накланя напред и челюстите и предните съоръжения на най-ниския му етаж се наклониха надолу в разширяващия се зигзаг от черна вода. Надигнаха се гейзери, когато студеният океан проникна в пещите и издаде оглушително съскане като някакво огромно, ранено чудовище, измамено от плячката си.
Анкъридж също беше в опасност и никой на борда му нямаше време да празнува победата над хищника. Градът се накланяше леко назад, а веригите му пищяха в опит да намерят сцепление върху леда. Навсякъде летяха ледени струи. Фрея никога не беше преживявала подобни маневри и нямаше представа какво означават, но можеше да предположи. Тя сграбчи Смю и госпожица Пай за ръцете, като госпожица Пай вече беше хванала господин Скейбиъс, и всички заедно залегнаха и зачакаха гъргорещата черна вода да проникне тук и да ги удави.