Фанарът се отвори и от щурманската кабина се показа слабата фигура на човек, който леко скочи на земята. Беше облечен в син комбинезон и носеше охлузено кожено куфарче. Той се отправи към терминала напряко през стоянките, като бодро поздрави двамата часови пред вратата, които изкозируваха, изненадани от неочакваната формалност.
Всичко в този мъж бе студено, чисто и симетрично като в парче легирана стомана. С перчем от черна и права коса и изпъкнали скули, които опъваха кожата на лицето, с толкова малки и изящни ръце, че изглеждаха почти кукленски. Тънките и сиви устни приличаха на устни на мъртвец. Би могъл да мине за азиатец, ако не бяха пронизващите сини очи, които сякаш изпъкваха на фона на лицето му — толкова силен бе контрастът с черната коса и бялата кожа.
Джей Масаго мина през коридора и влезе в терминала със сиви плочки. Спря в средата на помещението, раздразнен, че не го посреща никой. Масаго изобщо не разполагаше с време за губене.
Паузата му позволи да осъзнае, че операцията бе минала перфектно. Бе разрешил проблема в музея и бе взел данните. Един критически преглед на образците в лабораторията беше показал, че резултатите далеч надхвърлят всички очаквания. Най-сетне — това беше важното събитие, което отдел LS480 на секретната агенция, която той оглавяваше, очакваше още от завръщането на „Аполо“ 17 отпреди повече от трийсет години.
Масаго съжаляваше за онова, което бе причинил на онзи британец в музея. Отнемането на един човешки живот винаги представляваше трагедия. Войниците губеха живота си на война, цивилните — в мирно време. Саможертвата беше лудост. Другите би трябвало да се погрижат за лабораторната асистентка, Крукшанк, което сега бе с по-малка важност от това данните и пробите да се сложат на напълно сигурно място. Друго достойно за съжаление, но неизбежно прекъсване.
Масаго беше син на японка и американец, заченат в разрушенията на Хирошима в седмиците след бомбардировката. Майка му бе умряла няколко години по-късно, пищейки в агония от рака, причинен от радиоактивния дъжд. Баща му, разбира се, бе изчезнал още преди той да се роди. Масаго замина за Америка още петнайсетгодишен. Единадесет години по-късно, когато навърши двадесет и шест, модулът на „Аполо“ 17 се приземи на Таурус-Литроу, на ръба на лунното Море на спокойствието. Едва ли бе допускал тогава, че тази мисия на „Аполо“ е направила едно от най-големите научни открития на всички времена — и че тази тайна най-накрая ще му бъде поверена.
Междувременно Масаго беше вече младши офицер в ЦРУ. Оттам, заради отличния му японски и математическите способности, последва спираловидна кариера в бранша и той премина през различни нива на военното разузнаване. Той успяваше с изключително предпазливото си поведение, съзнателно потискана интелигентност и постижения, замаскирани с липса на самоувереност. Най-накрая му възложиха да ръководи малък секретен отдел, известен като LS480 и тайната се разкри пред него.
Най-голямата от всички тайни.
Това бе неизбежно, тъй като Масаго знаеше една проста истина, която никой от колегите му нямаше куража да погледне в очите. Знаеше, че с човечеството е свършено. Човешкият род бе придобил способността да се самоунищожава и следователно щеше да се самоунищожи. Точка по въпроса. Това бе толкова просто и очевидно за Масаго, колкото две и две — четири. Имаше ли етап в цялата човешка история, когато човечеството е пропускало да употреби оръжията, с които е разполагало? Така че въпросът беше не ако, а кога. Това „кога“ беше онази част от уравнението, която Масаго контролираше. В негова власт беше да отложи събитието. Ако изпълнеше дълга си, той лично би бил в състояние да даде на човешката раса още пет години, може би десет — може би дори трийсетина години. Това беше най-благородното призвание, но изискваше морална дисциплина. Ако се налагаше някой да умре преждевременно, това бе ниска цена и трябваше да се плати. Ако смъртта на някого би могла да забави събитието само с пет минути… то каква полза? Всички сме обречени.