За десетте години, през които бе оглавявал LS480, беше по-нисък от тревата. В момента играеха игра на изчакване, беше междуцарствие. Той бе знаел винаги, че един ден моментът ще настъпи.
И сега това бе станало.
На най-невероятното място и по най-невероятния начин. Но той вече бе готов. Очакваше този момент от десет години. Бе действал бързо и решително.
Сапфирените му очи обходиха терминала втори път, спирайки се върху автоматите за продажби покрай стените, сивия килим от полиестер, редиците пластмасови столове, закрепени неподвижно към пода, закачалките и офисите — мрачни, празни, функционални и типично военни. Беше чакал две минути; започваше да става нетърпимо. Най-накрая от един от офисите излезе мъж в омачкана камуфлажна униформа с две звезди на пагоните и четинеста руса коса.
Масаго изчака мъжът да го приближи, преди да протегне ръка.
— Генерал Милър?
Генералът пое ръката му и я стисна здраво, по войнишки.
— А вие трябва да сте господин Масаго. — Той се ухили и кимна към изтребителя, който се зареждаше с гориво на стоянката отвън.
— От военноморските, а? Тук не се мяркат много такива.
Масаго нито се усмихна, нито отговори на въпроса. Вместо това попита:
— Всичко ли е готово, генерале?
— Разбира се.
Генералът се обърна и Масаго го последва в празния офис отсреща. Върху металното бюро лежаха няколко папки, значка и малък апарат, който може би представляваше секретна версия на военен сателитен телефон. Генералът взе значката и телефона и ги подаде на Масаго, без да казва нищо. След това вдигна първата папка, върху която се виждаха серия червени печати.
— Тук е.
На Масаго му отне няколко минути да сканира папката. Беше точно това, което бе изискал, радиолокатор, оборудван с радар със синтетична апертура, с мулти и хиперспектрално изобразяване. Той забеляза с одобрение поставянето на негово разположение и на един сателит за инфрачервена фотография SIGINT KX-11.
— Ами хората?
— Група от десет души от Обединената тактическа група, предварително определени от Националния команден център и придадени към един от клоновете на отдел „Операции“ в ЦРУ. Готови са за работа.
— Инструктирани ли са?
— Тези хора нямат нужда от инструктаж, и без това вече работят само в секретни операции. Получили са вашата предупредителна заповед, но тя и без това беше доста обща.
— Съвсем умишлено. В тази мисия има… как да кажа… един необичаен психологичен компонент, за който току-що научавам.
— Какво би могло да бъде това?
— Може би ще се наложи да накараме тези хора да ликвидират няколко цивилни граждани в границите на Съединените американски щати.
— Какво, по дяволите, искате да кажете? — попита остро генералът.
— Те са биотерористи и са напипали нещо опасно.
— Виж ти! — Генералът впери немигащ поглед в Масаго. — Тези хора са психологически подготвени за всичко. Но ще ви поискам обяснение…
— Това не е възможно. Достатъчно е, че ви казвам, че проблемът във висша степен засяга националната сигурност.
Генерал Милър преглътна.
— Когато им се даде заповед за патрулиране, ще се наложи това да се каже пряко.
— Генерале, ще постъпя така, както смятам за необходимо. Искам ви уверение, че тези хора са в състояние да се справят със задачата. Обаче от отговора ви започвам да мисля, че може да имам нужда и от по-добър екип.
— Няма да намерите по-добри. Това са най-добрите войници, които имам.
— Ще разчитам на това. Къде е чопърът?
Генералът кимна с прошарената си глава към площадката за кацане.
— Птичката е на стоянката, готова е за излитане.
— MH 60G „Пейв Хоук“?
— Това сте поискали — отвърна ледено генералът.
— Кой е предният авионасочвач?
— Сержант първи клас, Антъни Хит, досието му е в папката.
Масаго изгледа Милър.
— Сержант?
— Поискали сте най-добрите, не тези с най-висок чин — отвърна сухо генералът и след кратка пауза добави: — Да не би мисията да е тук, в Ню Мексико? Щеше да е добре да ни уведомите предварително, ако сте се наканили да правите операция в задния ни двор.
— Тази информация спада към задължително необходимата, генерале — рече Масаго и почти се усмихна. Устните му побеляха.