— Може да се отбия и при Бен Пийк — каза Том. — Прекара години в изследване на тези каньони. Може да има някаква идея кой с бил този човек или какво съкровище с търсил.
— Хрумна ми една идея. В онова тефтерче нищо ли няма?
— Нищо, освен цифри. Няма имена и адреси, шейсет страници, запълнени само от цифри — и няколко огромни удивителни накрая.
— Смяташ ли, че наистина е открил съкровище?
— Видях го в очите му.
Отчаяната молба на мъжа още звучеше в ушите му. Беше го поразила дълбоко, може би защото смъртта на баща му все още бе твърде прясна. Баща му, страховитият и ужасен Максуел Бродбент, също беше своего рода иманяр — разбивач на гробници, колекционер и дилър на произведения на изкуството. Макар и да бе труден за издържане баща, смъртта му остави огромна празнота в сърцето на Том. Умиращият иманяр с побелялата запусната брада и пронизващи сини очи му напомняше по някакъв начин за баща му. Беше глупаво да прави асоциацията, но по каквато и причина да бе дал обещанието на непознатия, трябваше да го спази.
— Том? Отново придоби онзи отнесен израз.
— Съжалявам.
Сали допи кафето си, стана и остави чашата в умивалника.
— Осъзнаваш ли, че открихме това място точно преди една година на същия ден?
— Бях забравил.
— Все още ли ти харесва?
— То е всичко, което съм искал.
Заедно в дивите околности на Абикию в подножието на Пидернъл Пийк, двамата бяха намерили живота, за който са мечтали: малко ранчо с коне, градина и ветеринарна практика за Том — провинциално ежедневие без напрежението на града с неговото замърсяване и безумен трафик. Ветеринарната практика на Том вървеше добре. Дори свадливите стари фермери бяха започнали да го търсят. Работата му бе почти изцяло на открито, хората бяха страхотни и той обичаше конете.
Е, беше малко тихо, трябваше да признае той.
Мисълта му отново се върна към търсача на съкровища. Той и бележникът му бяха много по-интересни от това да изсипе един галон минерални масла в опърничавото гърло на някое дръгливо добиче в ранчото на Гилдърхъс в Еспаньола — мъж, всеизвестен с грозотата както на конете, така и на нрава си. Една от добрите страни на това да си шеф беше възможността да стовариш черната работа върху главите на подчинените си. Той не го вършеше често, така че не изпитваше вина. Е, може би съвсем мъничко…
Отвори тефтерчето отново. По всичко личеше, че е кодирано, цифрите на всяка страница бяха изписани в редове и колони от умела, сръчна ръка. Не се виждаше никъде нищо изтрито или поправено, никакви грешки или драсканици — сякаш бе преписано от нещо друго, цифра по цифра.
Сали се приближи и обви ръце около него. Златната й коса се спусна върху лицето му и той вдъхна уханието й: току-що използван шампоан и мирис на курабийки.
— Обещай ми едно нещо — каза тя.
— Какво?
— Че ще бъдеш внимателен. Каквото и съкровище да е намерил този човек, бил е убит заради него.
7.
Мелъди Крукшанк, технически специалист първа степен, взе кутийка кока-кола и я отвори; отпи глътка и огледа тъжно лабораторията си. Когато отиде да прави докторат по геофизична химия в Колумбийския университет, си представяше кариерата си по съвсем друг начин — как минава през дъждовните гори на Куинтана Ру и картографира кратерите на Чикскълъб; как лагерува на легендарната Пламтяща скала в пустинята Гоби и разкопава гнезда на динозаври; или как изнася доклад пред унесената публика в Природонаучния музей в Париж. А вместо това киснеше в този сутерен без прозорци и правеше тъпи лабораторни изследвания за сухи учени без всякакво въображение, които дори не си даваха труда да запомнят името й и по-голямата част от които имаха коефициент на интелигентност на половината на нейния. Беше започнала работата още като аспирантка, казваше си, че е нещо временно, само докато завърши дисертацията и си намери солидна длъжност. Но от получаването на докторската й степен бяха изминали пет години, през които тя не бе спряла да изпраща — стотици, дори хиляди! — молби и автобиографии за работа, без да получи в отговор ни едно предложение. Това беше един жесток пазар, на който всяка година излизаха по шейсет росни пресни доктори на науките, преследващи половин дузина вакантни места, игра на музикални столове, в която, когато музиката спреше, повечето оставаха правостоящи. Беше тъжно, че когато погледна страницата с некролози в тримесечното списание „Минералогия“ в душата й потрепна надежда — бе прочела как един пожизнен професор, заемащ въжделения стол, любимец на студентите и носител на редица почетни титли — истински първенец в областта си, бил трагично покосен от ненавременна кончина. Съвсем навременна даже.