И той стана нищо.
3.
Уайман Форд спря близо до една каменна колона и се ослуша. Беше чул изстрелите съвсем ясно, три откоса от автоматично оръжие, напълно възможно да бяха от М16, последвани от два по-дълбоко звучащи изстрела от най-далечния край на Дяволското гробище, може би на миля североизточно.
Почака, ослушвайки се за още гърмежи, но след онези няколко бързи откоса всичко бе тихо.
Форд влезе по-навътре в сенките. Нещо необичайно ставаше. Ако работата му в ЦРУ го бе научила на нещо, то бе, че винаги оцелява онзи, който разполага с повече информация. Без значение на оръжията, бойната тренировка, високотехнологичната апаратура. Сраженията се печелеха, първо и преди всичко, с информация. А точно това му липсваше.
Той надигна манерката си, разклати я и я отхлупи, след което отпи малка глътка. Беше останал около половин литър, а най-близкият сигурен извор се намираше на трийсетина километра. Нямаше работа тук, трябваше да тръгне право към водата. Все пак изстрелите бяха твърде близо и щеше да му отнеме към двайсет минути, за да стигне до началото на долината, откъдето бяха дошли.
Той се обърна, решен да разбере какво става. Тръгна напряко през Дяволското гробище, към входа на каньона откъм североизточната страна, мина покрай район, осеян с ниски пясъчни дюни. Изкачи серия плоски камъни, пресече няколко хълма и се спусна към едно сухо корито, по което продължи.
Отсрещният край на Дяволското гробище се оказа дори по-странен, отколкото бе предполагал. Стените на каньона отстъпиха назад, когато пясъчникът се смени с шисти и вулканичен туф. Във всички посоки тръгваха редица слепи каньони, много от тях пълни с групи олисели каменни куполи и пустинни падини. Беше объркан район с труден релеф. Някъде точно в този район се намираше динозавърският фосил.
Той поклати глава. Що за глупак трябваше да е, че да вярва, че ще намери динозавъра. Щеше да е късметлия, ако изобщо успееше да се измъкне жив оттук.
4.
Том отвори очи и видя Сали, надвесена над него, русата й коса падаше върху лицето му и той усети аромата й. Бършеше главата му с парче плат.
— Сали? Добре ли си?
— Добре съм. Теб обаче те одраска един куршум. — Тя се опита да се усмихне, но гласът й трепереше. — Загуби за малко съзнание.
— Ами той?
— Мъртъв е, струва ми се.
Том се отпусна.
— Колко време бях…?
— Само няколко секунди. Господи, Том, помислих си… — Тя млъкна. — Няколко сантиметра по-надясно и… няма значение. Ти си дяволски късметлия.
Том се опита да се надигне и потрепери, главата му пулсираше.
Сали побърза да го върне обратно.
— Не съм свършила. Драскотина е, може би имаш сътресение, но костта не е пукната. Корава глава имаш. — Тя довърши превръзката на главата му със синята коприна. — Мисля, че Валентино трябва да влезе в бизнеса с превързочни материали. Изглеждаш прекрасно.
Том се опита да се усмихне.
— Стегнато ли е много?
— Не, не, добре е.
— Между другото, дължа ти благодарност. Добре използва онзи незареден пистолет.
Той се протегна и хвана ръката й.
— Помогни ми да се изправя. Струва ми се, че главата ми ще се проясни.
Тя му помогна. Той се олюля, но замайването бързо отмина.
— Сигурен ли си, че се чувстваш добре? — попита го Сали.
— Повече се безпокоя за теб.
— Имам идея: ти ще се тревожиш за мен, аз — за теб.
Том застана по-устойчиво и се помъчи да игнорира жаждата. Очите му се спряха върху лежащия върху пясъка мъж — мръсникът, който бе отвлякъл, а после се бе опитал да изнасили и убие жена му. Лежеше по гръб, с разперени настрани ръце, сякаш спеше. В крачола на десния му крак се виждаше голяма дупка и платът бе пропит от тъмна кръв. Под него в пясъка се виждаше голяма локва.
Той коленичи. Мъжът бе с хлътнало, слабо лице, небръснат, черната му коса беше пълна с прах. Устата му бе отпусната, почти усмихната, главата — отметната назад, изпъкналата грозна адамова ябълка бе покрита с наболи косъмчета. От единия ъгъл на устата му се показваше слюнка. Очите приличаха на цепки — почти затворени, но не напълно.