Пожарът отмина, пропускайки блатистата територия, където тя се бе подслонила и напеченият въздух се охлади леко. Остана във водата, заобиколена от подута, загниваща смърт. Дните се точеха. Тя отслабна и започна да чезне.
Смъртта бе за нея ново чувство, не приличаше на нищо, изпитвано преди. Можеше да я усети как работи в нея. Да почувства как коварно и тихо атакува органите й. Тънките меки плочки, които покриваха тялото й, се олющиха. Едва се движеше. Задъхваше се и едва задоволяваше глада си за кислород. Очите й бяха обгорени от горещината, мътни и подути.
Умирането продължи дни. Инстинктите й се бореха с него, съпротивляваха му се. Ден след ден болката се усилваше. Тя се хапеше и риташе, късаше парчета от собствената си плът, опитвайки се да стигне до врага, стаен вътре в нея. С увеличаването на болката растеше и яростта й. Тъпчеше сляпо земята с последни сили. Вън от задържащата сила на водата, тя се олюля и падна в плитчината. Ревеше, шибаше, риташе и хапеше тинята. Дробовете й започнаха да се пълнят с течност, когато сърцето се напрегна да изпомпи кръв към тялото й.
Спусна се горещ черен дъжд.
Биологичната програма, която я бе пренесла през четиридесетте години живот, засече. Умиращите неврони изгаряха в последен див пожар на напразна активност. Нямаше повече въпроси, нямаше програмиране, нито решения за кризите. Безплодните й ревове се задушаваха в потръпващата влажна, стенеща плът. Лявото полукълбо на мозъка й избухна в буря от електрически импулси, десният и крак се замята конвулсивно, преди да се скове в гърч, разтвори нокти, сухожилията й изпукаха. Челюстта й се отвори и тя остана зинала срещу небето.
По опашката й премина тръпка и тя затупа о земята, докато накрая остана да трепери само крайчето й. После всяка нервна дейност се прекрати.
Програмата бе стигнала предела си. Черният дъжд продължи да вали и тя постепенно се покри с лепкави тъмни петна. Нивото на водата се вдигна, активизирано от силна буря в планините и след ден тя бе погребана в гъста стерилна кал.
Шестдесет и пет милиона годишният й сън в гробницата бе започнал.
Ванът подскочи по черния път, носейки се като стрела през грамадната пустиня Хорнада дел Муерто на Ню Мексико. Пейзажът бе гладък и пуст като океана, единственото, което се забелязваше бе далечна верига черни хълмове. Бяха навътре в ракетния полигон „Уайт Сендс“, четири хиляди и осемстотин квадратни километра изпитателна база за най-съвременното национално въоръжение. Когато наближиха, тъмните хълмове придобиха форма. Централният, вулканичен конус от пепел, бе покрит с редица радио кули и микровълнови радиоприематели.
— Почти пристигнахме — каза Мелъди Крукшанк, седнала отпред, близо до военния шофьор.
Отминаха група изгорели и обковани с дъски постройки, оградени с двойна ограда; отвъд тях се виждаше блестящ нов строеж, с фасада от титаниеви панели, заграден на свой ред от високо охраняема ограда.
— Мястото се е използвало като своего рода лаборатория за генно инженерство — каза Крукшанк, — но я затворили след пожар. Институтът Смитсън уреди наемането на част от сградата. И тъй като е имало висока степен на биологична охрана, много от нещата, от които се нуждаехме, си бяха на място — поне в смисъл на изолация и сигурност. Това ще е чудесното място за изследване на динозавъра.
— Изглежда много самотно за живеене — обади се Роби Уедърс.
— Съвсем не! — поклати глава Крукшанк. — Това е очарователно място, където можеш да видиш какви ли не интересни неща — древни индиански руини, замръзнала лава, пещери, пълни с прилепи. Има конюшни, плувен басейн. Научих се дори да яздя. Със сигурност превъзхожда лабораторията в сутерена в Ню Йорк.
Паркираха на покрития с чакъл паркинг срещу сградата, който бе вече пълен с коли, телевизионни ванове със сателитни чинии, мотоциклети, джипове и какви ли не военни средства за придвижване.
— Прилича на парти — каза Форд.
— Казаха ми, че на тържественото откриване ще има повече хора, отколкото на световното по футбол.
Форд подсвирна.
Излязоха от вана в силния юлски пек на южно Мексико. Горещи вълни се издигаха отдолу, сякаш самата земя се изпаряваше.