Драги г-н Мадокс,
Търся жена, на която да изпратя от спермата си, така че да ми роди дете…
Мадокс направи физиономия и смачка листа, след което го мушна в джоба на седалката пред него. Исусе Христе, той все пак въртеше служба за запознанства, не банка за сперма! Бе стартирал „Трудни времена“, докато работеше в затворническата библиотека, където имаше стар компютър IBM 486, който се използваше като каталог. Дните му в армията като артилерийски сержант го бяха научили на всичко, което му трябваше да знае за компютрите. По онова време трудно можеше да изпратиш снаряд, по-голям от 50 калибър, ако нямаш компютър. Мадокс с изненада откри, че притежава невероятен талант за компютри. За разлика от хората, тези машини бяха чисти, без миризма, покорни и не се отмятаха. Започна, като събра една десетачка от затворниците, за да пусне имената и адресите им в уебсайта, който бе направил, като молеше жените отвън да им отговорят. И неочаквано потръгна. Мадокс скоро осъзна какви големи пари може да направи, и то не от затворниците, а тъкмо от жените. Беше изумен колко много жени искаха да се запознаят с мъже в затвора. Вземаше двадесет и девет долара и деветдесет и девет цента на месец за участие в „Трудни времена“, сто деветдесет и девет долара на година, като за това се получаваше неограничен достъп до обявите — включително снимки и адреси — на повече от четиристотин настоящи затворници, извършили какво ли не — от убийство и изнасилване до отвличане, въоръжен грабеж и побой. Сега се бяха абонирали по три жени за всеки затворник, почти хиляда и двеста жени и след като си удържеше разходите, той прибираше в джоба си три бона седмично без данъци, чисти.
По интеркома се чу призив към пътниците да се приготвят за кацане и един стюард като кимаше и се усмихваше, мина и шепнешком подкани бизнесмените да изключат лаптопите си. Мадокс напъха своя под седалката и се загледа през прозореца. Кафявият пейзаж на Ню Мексико минаваше покрай тях, докато наближаваха Албакърк от изток, земята се издигаше постепенно, за да се слее със склоновете на Сендиа Маунтинс, в долната си част тъмни от дърветата, а горе — побелели от сняг. Самолетът отмина планините и вече летяха над града, накланяйки се към пистата. Мадокс имаше изглед към всичко — реката, пътищата, голямото междущатско шосе, към всички онези малки къщурки, скупчени в предпланината. Действаше му депресиращо да вижда толкова безполезни хора да живеят такъв трогателен живот в мравешките си дупки. Беше почти като да си в затвор.
Не, отпъди той сравнението. Нищо не можеше да бъде като в затвор.
Съзнанието му се върна към настоящия проблем и това го накара да изпита чувство на раздразнение. Бродбент. Този тип сигурно беше изчаквал подходящия момент някъде в Лабиринта. Стоял е и е чакал. Мадокс беше свършил цялата работа, беше очистил онзи с магарето, след което Бродбент — ни лук ял, ни лук мирисал — се появи, задигна бележника и се омете. Кучият му син, бе провалил един перфектен план.
Мадокс си пое дълбоко дъх, затвори очи, повтори наум мантрата си няколко пъти, опитвайки се да медитира. Проблемът беше сравнително прост. Ако Бродбент държеше бележника в къщата си, Мадокс щеше да го открие. Ако ли не, щеше да намери начин и да го вземе насила. Този човек представа нямаше с кого си има работа. А след като се бе забъркал до шия, едва ли щеше да се обади на ченгетата. Тази работа щеше да се уреди между тях двамата.
Той дължеше това на Корвъс; Исусе, дължеше му живота си.
Облегна се назад, когато Боинг 747 започна да се спуска и след няколко минути тежката машина целуна меко земята. Мадокс го прие като поличба.
10.
На следващата сутрин Том завари помощника си Шейн Макбрайд на площадката за разгряване, наблюдаваше един дорест кон, който се тътреше по кръга. Шейн беше ирландец от южен Бостън, който бе отишъл в Йейл, но бе усвоил западния маниер с известна отмъстителност и сега изглеждаше по̀ каубой и от местните. Той пристъпваше тежко в ботушите си, с рунтави мустаци, с нахлупена на главата вдлъбната шапка „Стетсън“, с избеляла памучна кърпа, вързана на врата и неизменната дъвка в устата. Разбираше от коне и имаше чувство за хумор, освен това работеше здраво. Според Том той беше идеалният партньор.
Шейн се обърна, свали шапката си, след което избърса челото си с ръка и присви очи:
— Как ти се струва?
Том погледна движението на коня.
— Откога се занимаваш с него?
— От десет минути.
— Остеит на краката.