Шейн поклати глава.
— Не-е-е. Тук се заблуждаваш. Сесамоидит.
— Глезенните стави не са подути. И разраняванията са твърде симетрични.
— В началната фаза и сесамоидитът може да е симетричен.
Том присви очи и загледа коня.
— Може би си прав.
— Може би ли? В случая не може да става и дума за „може би“. Току-що идва от състезание в Амарило, спечелил е седло. Сигурно изтощителните тренировки са причината.
Том спря коня, клекна и опипа глезените му. Бяха горещи. Той се изправи.
— Продължавам да твърдя, че има остеит, но допускам, че може да е остеит на краката в сесамоидната кост.
— Трябвало е да станеш адвокат.
— И в двата случая лечението е еднакво. Пълен покой, периодично поливане със студена вода, външно прилагане на DMSO, кожени възглавнички за краката.
— По-добре ми кажи нещо, което не знам.
Том го потупа по рамото.
— Ставаш много добър в това, а, Шейн?
— Ти го каза, шефе.
— Тогава ще имаш ли нещо против днес ти да водиш шоуто?
— Работата и без това върви по-добре, когато те няма.
— Стига си критикувал, де.
— Още ли търсиш момичето, чийто баща беше убит в Лабиринта?
— Нямам много късмет. Полицията не може да намери тялото.
— Нищо чудно, че не го намират. Я виж що земя е наоколо.
Том кимна.
— Ако можех да разбера какво пише в бележника му, това сигурно щеше да ми подскаже кой е.
— Възможно е.
Том бе разказал всичко на Шейн и въпреки цялата си бъбривост, помощникът му бе напълно дискретен.
— У теб ли е?
Том извади бележника от джоба си.
— Дай да го видя. — Шейн го взе и го прелисти. — Какво е това? Някакъв код?
— Да.
Той го затвори и се вгледа в корицата.
— Кръв?
Том кимна.
— Мили боже. Горкият човек… Ако ченгетата научат, че си им го измъкнал, ще те тикнат бързо-бързо в килията.
— Ще го запомня.
Том отиде зад клиниката, за да провери конете в оборите; потупваше ги, говореше им нежно, оглеждаше ги. Завърши на бюрото — прегледа сметките, колкото да установи, че някои бяха просрочени. Не ги беше платил не от липса на пари, а от чиста леност; двамата с Шейн мразеха писмената част от работата си. Той ги върна отново в кутията, без да отвори ни една от тях. Наистина се нуждаеше от счетоводител, който да се занимава с всичко това, само дето след една година на тежък труд, допълнителните разходи щяха да ги върнат „на червено“ и те да се озоват отново в критичната точка. Фактът, че имаше сто милиона долара на депозит нямаше значение. Той не беше баща си. Имаше нужда да работи за печалбата си.
Побутна листовете настрана и извади бележника. Числата сякаш му намигаха — в тях, той беше сигурен в това, беше ключът към самоличността на мъжа. И към съкровището, което бе намерил.
— Как е онзи жребец? — попита Том.
— Лекувам го, сега почива в отделението си в конюшнята. — Шейн се поколеба на вратата.
— Какво има?
— Помниш ли миналата година, когато в онзи манастир на Чама ривър имаха болна овца?
Том кимна.
— А помниш ли, че когато отидохме, разправяха за един тип, който преди това работил в ЦРУ — разчитал кодове; но в един момент изоставил всичко, за да стане монах.
— Да, имаше нещо такова.
— Защо не го намериш и не го помолиш да хвърли един поглед на този тефтер?
Том втренчи очи в Шейн:
— Знаеш ли, това е най-блестящата ти идея за цялата седмица!
11.
Мелъди Крукшанк регулира ъгъла на диамантения резец и увеличи оборотите. Беше красив и прецизен апарат — човек можеше да го познае по чистия пеещ звук, който издаваше. Тя сложи образеца в леглото за срязване и го прикрепи здраво, след което пусна ламинарната водна струя. Бълбукащият звук се издигна над воя на острието, докато водата обливаше пробата, разкривайки цветни петна в нея — жълто, червено, тъмнопурпурно. Тя направи няколко финални корекции, включи автоматичния трансмисионен скоростен лост и го пусна на режим „рязане“.
В момента, в който камъкът срещна диамантеното острие и бе прерязан наполовина, вътрешността му се разкри пред погледа. С опитни, ловки движения тя го изми и го изсуши, след което го постави в епоксидна смола върху стоманен манипулатор.
Докато чакаше смолата да се втвърди, тя се загледа в сапфирената си гривна. Беше казала на приятелите си, че е част от комплект, който бе взела изгодно от един бижутер и те й бяха повярвали. И защо да не й повярват? Можеше ли някой да допусне, че тя, Мелъди Крукшанк, технически асистент първа степен, със заплата двайсет и една хиляди долара на година, живееща в апартамент с вентилационна шахта на горно авеню „Амстердам“, без гадже и без пари, ще се разхожда нагоре-надолу с десеткаратови звездни сапфири от Шри Ланка? Знаеше много добре, че Корвъс я беше използвал — подобен мъж никога не би проявил сериозен романтичен интерес към нея. От друга страна, не беше просто случайно съвпадение, че бе поверил тази работа точно на нея. Тя беше добра, дяволски добра! Гривната беше част от хладна сделка: компенсация за вещината и дискретността й. Нямаше нищо нечестно в това.