— Казвам се Том Бродбент — представи се той, като протегна ръка.
Монахът я пое. Беше висок и слаб човек, с очила с дебели стъкла.
— Радвам се да се запознаем.
Том прочисти гърлото си. Смущението му се засили.
— Ветеринарен лекар съм, миналата година лекувах една болна овца в манастира.
Монахът кимна.
— Докато бях тук, някой спомена за монах, който навремето е работил в ЦРУ.
Монахът отново кимна.
— Знаете ли кого имам предвид?
— Брат Форд.
— Явно е той. Питах се дали мога да разговарям с него.
Монахът погледна часовника си, голям спортен часовник с копчета и циферблати, които изглеждаха толкова не на място на китката на един монах, макар и Том да не знаеше по каква причина. Нали и те трябваше да са осведомени за часа.
— Минава шест. Ще отида да го доведа.
Монахът изчезна по пътеката. Пет минути по-късно Том се стресна от вида на едрата фигура на мъж, който крачеше енергично насам. Огромните му крака бяха обути в прашни сандали, в ръката си държеше дълга дървена тояга, а полите на кафявото му расо плющяха при всяка негова крачка. След миг вратата се отвори рязко и той прекрачи прага; без намек, за каквото и да е превъзходство се отправи към Том и преди Том да се усети, ръката му потъна в огромната, но изненадващо деликатна лапа.
— Брат Уайман Форд — произнесе той с определено немонашески глас.
— Том Бродбент.
Брат Форд бе поразително грозен човек с едра глава и сякаш издялано лице, нещо средно между Абрахам Линкълн и Херман Мънстър. Не изглеждаше особено религиозен, поне външно, и определено не приличаше на типичен монах с великанския си ръст, рошава брада и буйна черна коса, която се спускаше над ушите му.
Последва тишина и Том отново усети необичайността на визитата си.
— Имате ли малко време да поговорим?
— Формално погледнато, на територията на манастира сме дали обет за мълчание — каза монахът, но след миг добави: — Какво ще кажете да се поразходим?
— Чудесно.
Брат Форд излезе и пое с бърза крачка по една пътека, която се спускаше лъкатушно надолу от магазина и вървеше по речния бряг, а Том се опита да го настигне. Беше красив юнски ден, оранжевите ръбове на каньона се издигаха към синьото небе в блестящ контраст, а дебелите пухкави облаци над тях се носеха като високи бели кораби. В продължение на десет минути вървяха, без да кажат нищо. Пътеката се изкачи и завърши на върха на една скала. Брат Уайман подгъна краищата на расото си и седна на дънера на една суха хвойна.
Том седна до него и се загледа в каньона.
— Надявам се, че не съм ви откъснал от нещо важно — произнесе той, все още несигурен как да започне.
— Пропускам ужасно важно събрание в дискусионната зала. Един нов брат бе ръкоположен на вечернята. — Той се усмихна.
— Брат Форд…
Моля ви, наричайте ме Уайман.
— Питам се дали сте чули за убийството в Лабиринта преди два дни.
— Отказах се да чета вестници преди доста време.
— Знаете ли къде се намира Лабиринта?
— Знам много добре.
— Преди две нощи един ловец на съкровища беше убит там. — И Том разказа как е открил мъртвото тяло, бележника и как после тялото изчезнало.
Форд остана мълчалив известно време, загледан в реката. След това се обърна и попита:
— Е… къде е моето място тук?
Том извади бележника от джоба си.
— Не го ли предадохте на полицията?
— Бях дал обещание.
— На някое ченге?
— Не.
— Не е било особено разумно.
— Полицаят, разследващ случая, не ми вдъхва особено доверие. А и вече бях дал обещание.
Той усети върху себе си спокойните сиви очи на монаха.
— Какво мога да направя за вас?
Том протегна бележника, но монахът не направи движение да го вземе.
— Опитах всичко, което знам, за да установя самоличността на човека, за да мога да предам този бележник на дъщеря му. Нищо не се получи. Полицията няма улика и оттам ми казаха, че ще минат сигурно седмици, преди да намерят тялото. Отговорът на въпроса „кой е онзи мъж“ е скрит тук — сигурен съм. Единственият проблем е, че записът е кодиран.
Пауза. Монахът продължаваше да гледа невъзмутимо Том.
— Чух, че сте разбили доста кодирани системи за ЦРУ.
— Шифровани текстове, да.