— Беше пълнолуние и го бях планирал така. Исках да яздя до вкъщи на лунна светлина — това беше целият смисъл.
— И съпругата ви няма нищо против да закъснявате?
— Не, съпругата му няма нищо против да закъснява — отвърна Сали.
Уилър продължи, без да променя безизразния си тон.
— Значи щом чухте изстрелите тръгнахте да проверявате?
— Това не го ли минахме вече, детектив?
Уилър не се впечатли.
— Казахте, че сте намерили мъж, умиращ. Приложили сте му сърдечен масаж, което обяснява откъде се е взела кръвта по дрехите ви.
— Да.
— И той е говорил с вас, казал ви е да намерите дъщеря му Роби… така ли се казваше? — и да й кажете какво е открил той. Но е умрял, преди да успее да каже какво всъщност е открил. Правилно ли съм запомнил?
— Всичко това вече го говорихме. — Том не беше казал, а и нямаше намерение да казва, че иманярят е имал бележник или че е споменал за някакво съкровище. Нямаше доверие в способността на полицията да пази тайна, а новината за съкровище можеше да предизвика паническо бягство.
— Даде ли ви нещо?
— Не. — Том преглътна. Бе изненадан от това колко неприятно му е да излъже.
След миг Уилър изсумтя и погледна надолу.
— Прекарвали сте доста време да яздите из високите плата, така ли е?
— Точно така.
— Търсили сте нещо или…?
— Да.
Уилър рязко вдигна очи.
— Какво?
— Мир и спокойствие.
— Къде точно ходехте?
— Навсякъде — Лабиринта, горе по Меса де лос Виехос, Инглиш Рокс, Ла Кучила… понякога чак до Еко Бедлендс, ако екскурзията трае цяла нощ.
Уилър се обърна към Сали.
— Вие придружавате ли го?
— Понякога.
— Казаха ми, че вчера следобед сте ходил горе в манастира „Христос в пустинята“.
Том се изправи.
— Кой ви каза? Да не би да сте ме следили?
— Спокойно, господин Бродбент. Карате един доста характерен товарен автомобил и трябва да ви напомня, че по-голямата част от този път се вижда от върха на Меса де лос Виехос, където моите хора претърсват. Така че: ходили ли сте в манастира?
— Длъжен ли съм да отговоря на този въпрос?
— Не. Но ако не го сторите, ще ви изпратя призовка и ще ви се наложи да си наемете адвокат, за какъвто говорихме преди малко; тогава ще бъдете разпитан под клетва в полицейското управление.
— Това заплаха ли е?
— Просто излагане на фактите, господин Бродбент.
— Том — обади се Сали, — успокой се.
Том преглътна.
— Да, бях в манастира.
— За какво?
Той се поколеба.
— За да се видя с един свой приятел.
— Име?
— Брат Уайман Форд.
Скръц, скръц, не спираше химикалката. Докато пишеше, Уилър всмукна въздух през зъби.
— Този брат Форд е монах?
— Послушник.
— За какво трябваше да се виждате с него?
— Питах се дали е чул нещо, свързано с убийството в Лабиринта. — Почувства се отново ужасно заради лъжата. Започна да осъзнава, че може би другите бяха прави за това, че не е трябвало изобщо да задържа бележника. Но беше дал проклетото обещание!
— И той беше ли чул нещо?
— Не.
— Съвсем нищо?
— Съвсем нищо. Дори не знаеше за него. Не четял вестници. — Ако ченгетата отидеха да се срещнат с Форд, дали той би могъл да ги излъже за бележника? Не му изглеждаше вероятно — в края на краищата той беше монах.
Уилър се изправи.
— Ще останете ли тук известно време? В случай че се наложи да говорим отново.
— Нямам никакви планове за излизане в момента.
Уилър отново кимна и погледна Сали.
— Съжалявам, мадам, че ви прекъснах.
— Не съм ви „мадам“ — отвърна остро тя.
— Не исках да ви обиждам, госпожо Бродбент. — Той се обърна към медицинската инспекторка: — Взехте ли каквото трябваше?
— Да.
Те се насочиха към вратата. Докато излизаха от стаята, Уилър спря и черните му очи се заковаха в Том.
— Да се лъже полицейски служител е възпрепятстване на правосъдието — углавно престъпление.
— Наясно съм.
Уилър се обърна и излезе. Том ги изчака да се качат в колата, после се върна вътре и затвори вратата. Сали беше в дневната, седеше скръстила ръце пред гърдите си.