— Том…
— Не го казвай.
— Ще го кажа. Затъваш в подвижни пясъци. Трябва да им дадеш бележника.
— Вече е твърде късно.
— Не, не е. Можеш да обясниш. Ще те разберат.
— Ще разберат на куково лято! И колко пъти още да го повтарям? Дадох обещание.
Тя въздъхна и отпусна ръце в скута си.
— Том, защо си такъв инат?
— А ти не си, така ли?
Сали се отпусна на дивана до него.
— Невъзможен си.
Той обви ръка около нея.
— Съжалявам, но щеше ли да ме харесваш, ако бях друг?
— Предполагам, че не. — Тя въздъхна отново. — И като връх на всичко, когато се прибрах този следобед, имах чувството, че някой е влизал в къщата.
— Как така? — разтревожи се Том.
— Не знам. Нищо не беше откраднато или преместено. Просто някакво противно усещане — имах чувството, че подушвам чужда пот.
— Сигурна ли си?
— Не.
— Трябва да съобщим.
— Том, само ако го споменеш, Уилър ще ти се нахвърли. Както и да е, изобщо не съм сигурна — беше само чувство.
Том помисли известно време.
— Сали, това е сериозно. Вече знаем, че заради съкровището има убит човек. Ще се чувствам по-добре, ако извадиш онзи „Смит & Уесън“, да е винаги у теб.
— Не бих отишла толкова далеч, Том. Ще се чувствам глупаво да се разхождам насам-натам с оръжие.
— Разсмиваш ме. Ти си една фурия с оръжие — доказа го в Хондурас.
Сали стана, отвори чекмеджето под телефона, извади ключ и отиде да отключи един шкаф в кабинета. Няколко минути по-късно се върна с оръжието и кутия с трийсет и осемкалиброви патрони. Отвори цилиндъра, пъхна в патронника пет патрона, затвори го с изщракване и го пъхна в предния джоб на дънките си.
— Сега доволен ли си?
19.
Джимсън Мадокс подаде ключовете на колата и една пет доларова банкнота на пъпчивия прислужник на тротоара и влезе във фоайето на хотел „Елдорадо“, издавайки приятно скърцане с новите си обувки от змийска кожа. Той спря да се огледа и подръпна леко сакото си. От едната страна на огромното помещение имаше камина с горящ огън, а от другата един възрастен мъж седеше пред голямо пиано и свиреше „Мисти“. В дъното се виждаше бар от светло дърво.
Той се отправи с бавна, флегматична походка към бара, окачи чантата с лаптопа на гърба на стола и побърза да седне.
— Кафе. Черно.
Барманът кимна и се върна с чаша и купа солени фъстъци.
Той отпи глътка.
— Да кажем, че е малко изветряло. Мислите ли, че можете да сварите прясно?
— Разбира се, сър. Моите извинения. — Барманът чевръсто взе чашата и изчезна отзад.
Мадокс загреба от фъстъците и ги пусна в устата си, докато погледът му следеше хората, които влизаха и излизаха. Всички те изглеждаха като него, облечени в поло и спортни сака, в меки джинси от рипсено кадифе или в най-лошия случай — в памучни панталони, хора, които живеят живота си почтено и добродетелно, с две коли в гаража, с по няколко деца, разчитайки на месечните корпоративни чекове. Той се облегна назад, сложи още няколко ядки в устата си и ги сдъвка. Интересно колко привлекателни жени на средна възраст — като онази, която в момента пресичаше фоайето със светлокафявия панталон, пуловер и перли и с малката черна чантичка — си фантазираха тайно за татуираните, изпълнени с животинска сила типове, които излежаваха присъди за изнасилване, убийство или побой. Това го подсети, че тази вечер го чака доста работа — да пренапише писмата на най-малко още двайсет нови затворника и да ги изпрати. Някои от тях бяха толкова неграмотни, че трябваше да ги съчинява наново. Но нямаше значение: вноските се получаваха, а желаещите да си кореспондират със затворници се увеличаваха с всеки изминал ден. Това бяха най-лесните пари в живота му и онова, което го изумяваше беше, че всичко си е законно — всички плащаха с кредитни карти през интернет компания; тя си вземаше процента и останалото изпращаше в неговата банкова сметка.
Ако бе знаел колко лесно се правят пари по честен начин, би могъл да си спести толкова неприятности.
Той си взе още няколко фъстъка и избута купата настрани с мисълта, че трябва да внимава за обиколката на талията си, когато барманът се върна с прясното кафе.