Той спря, за да си поеме дъх, после продължи с припрян шепот:
— Излезе, че числата във вашия тефтер са били поток от данни от много чувствителен, направен по поръчка, проникващ радар. За щастие, той има стандартни изходни данни, имитира радар за подземно сканиране, но има изходен формат, подобен на „Далас Електроникс“ BAND 155 Swept-FM, така че образите могат да се обработват от готов софтуер.
— Този златотърсач е бил сериозна работа.
— Съвсем определено. Знаел е точно какво прави.
— И намерил ли е съкровище?
— И още как.
Том едва издържаше неизвестността.
— И какво е било?
Уайман се усмихна и вдигна пръста си:
— Трябва да видите радарния му образ, картографиран с помощта на GPR. Ето за какво са били всичките онези числа в бележника: старателно картографиране на съкровището в състоянието, в което се намира в земята.
Том гледаше как Форд се свързва с уебсайта, поддържан от департамента по геология в Бостънския университет. Той мина през серия високо технически хипертекстови страници, справяйки се с радари, сателитни изображения и какво ли не още, преди да достигне до страницата, озаглавена:
BAND 155 SWEPT-FM GPR ОБРАБОТКА И АНАЛИЗ С ТЕРАПЛОТ
Въведете потребителско име и парола
— Успях да се хакна — прошепна Форд с усмивка, след което натрака някакво име и парола. — Не съм направил нищо лошо, само се представям за студент в Бостънския университет.
— Това не ми прилича много на поведение на монах — погледна го изненадано Том.
— Все още не съм монах. — Той чукна още няколко пъти по клавиатурата и на екрана изскочи надпис:
Данните се прехвърлят в момента
Пръстите му пробягаха по клавиатурата няколко пъти, след което се облегна назад с пръст върху клавиша ENTER и по устните му заигра усмивка:
— Готов ли сте?
— Стига, не ме измъчвайте повече!
Форд удари клавиша рязко, задействайки програмата.
21.
Каубойската провинциална агенция за недвижими имоти се намираше в приятна псевдотухлена постройка на Пасео де Пералта, край вратите висяха нанизи от червени чушки, а зад бюрото на рецепцията седеше жизнерадостна секретарка. Мадокс влезе вътре, обувките му издаваха приятно скърцане по плочките на пода. Той вдигна ръка да свали шапката, с която се бе снабдил тази сутрин — от боброва кожа, 420 долара парчето, — но след това се отказа, тъй като беше видял, че на Запад истинските каубои остават с шапки на главите и вътре. Приближи се към гишето и се наведе.
— Какво мога да направя за вас, господине? — попита го учтиво служителката.
— Давате коли под наем, нали? — усмихна се той на една страна.
— Да, разбира се.
— Казвам се Мадокс. Джим Мадокс. — Той протегна ръка и тя я пое. Сините й очи срещнаха неговите.
— Някого специално ли сте дошли да видите?
— Не, просто минавам.
— Ще съобщя на агентката за вас.
Няколко минути по-късно той бе въведен в добре обзаведен офис, напълно в претрупания стил на Санта Фе.
— Трина Даулинг — представи се агентката като му подаде ръка и седна срещу него. Беше истинско страшилище — на петдесет и няколко, тънка като рентгенов лъч, облечена в черно, с руса коса и глас, който направо ужасяваше с експедитивността си. Потенциален клиент, помисли си Мадокс. Определено потенциален клиент.
— Разбрах, че търсите да наемете нещо за през лятото.
— Точно така. Търся подходящо място, където да завърша първия си роман.
— Колко интересно! Пръв роман?!
Той кръстоса крак върху крак.
— Бях в интернет бизнеса, продадох всичко преди фалита, минах и през развод. Прекъсвам засега правенето на пари и се надявам да сбъдна мечтите си. — Той се усмихна самообвиняващо. — Търся нещо северно от Абикию, тихо, изолирано, да няма съседи наблизо.
— Предлагаме повече от триста имота под наем, така че със сигурност ще намерим нещичко за вас.