Той млъкна и издиша.
— Звучи забавно — каза Том.
— Да, забавно беше — докато тяхната кола бомба уби жена ми, която по това време беше бременна с първото ни дете.
— О, Господи…
— Всичко е наред, Том — произнесе той бързо. — Трябваше да ви го кажа. Когато това се случи, аз просто напуснах онзи живот и влязох в този. Единственото, което имах бяха дрехите на гърба ми, ключовете за колата и портфейла. Първа случайност — изпуснах портфейла и ключовете сив една бездънна пукнатина в каньона Чавез. Банковата ми сметка, къщата, ценните книжа — дори не знам какво е станало с тях. Някой ден като един добър монах ще отида и ще ги дам на бедните.
— Никой ли не знае, че сте тук?
— Всички знаят. От ЦРУ ме разбраха. Вярвате или не, Том, ЦРУ не беше лошо място за работа. Повечето от хората са свестни. Джули — жена ми, както и аз — знаехме за рисковете. Вербуваха ни, когато завършихме МИТ. Онези файлове на служители, които копирах, разкриваха много от изтезанията и убийствата от шайката на Червените кхмери. Това беше добре свършена работа. Но за мен… — Гласът му секна. — Жертвата се оказа твърде голяма.
— Мили боже.
Форд вдигна предупредително пръст:
— Не споменавай напразно името господне. Е, вече ви казах.
— Не знам какво да кажа, Уайман. Съжалявам, наистина съжалявам.
— Няма нужда да казвате каквото и да било. Не съм единственият човек на света, който страда. Животът тук е добър. Когато се откажеш от собствените си нужди и живееш в пост, бедност, безбрачие и мълчание, приближаваш се до нещо вечно. Наречете го Бог, наречете го както искате. Аз съм щастлив човек.
Последва дълга тишина. Най-накрая Том попита:
— А как се връзва това с идеята ви да намерим заедно динозавъра? Аз обещах да предам бележника на дъщерята на онзи мъж, Роби. Боя се, че динозавърът е неин.
Форд забарабани по масата.
— Не ми се иска да ви го кажа, Том, но всичко тук наоколо, високите плата и цялата тази пустош и планини отвъд, принадлежат на Бюрото за управление на земята. С други думи, всичко това е федерална земя. Наша земя. Тази земя принадлежи на американския народ, както и всичко, което е върху нея и в нея, включително динозавърът. Виждате ли, Том, нашият човек не е бил просто търсач на динозаври. Той е бил крадец на динозаври.
23.
Д-р Айън Корвъс завъртя тихо топката на металната врата с надпис „Минералогия“ и влезе тихо в стаята. Мелъди Крукшанк седеше на работното си място свела гръб и печаташе нещо. Късата й кестенява коса се полюляваше при всяко нейно движение.
Той се приближи и сложи ръката си нежно върху рамото й. Тя ахна и подскочи.
— Не си забравила малката ни среща, нали? — попита Корвъс.
— Не, само че се промъкнахте до мен като котка.
Корвъс се разсмя тихо, стисна лекичко рамото й, но не отдръпна ръката си. Можеше да усети биенето на сърцето й през работната престилка.
— Благодарен съм ти, че остана до късно. — Изпита задоволство, когато видя, че носи гривната. Беше хубавичка, но по онзи атлетичен и лишен от очарование американски начин — сякаш необходимо условие за жена, която се занимава с наука бе да ходи без грим и да избягва всячески фризьора. Но тя имаше две важни качества: беше дискретна и необвързана. Беше се осведомил набързо за биографията й; тя бе продукт на мелницата за научни степени на университета „Колумбия“, която изплюваше далеч повече доктори на науките, отколкото бе възможно да бъдат назначени. И двамата й родители не бяха живи, нямаше братя и сестри, само няколко души приятели, нямаше гадже и почти никакъв социален живот. И като връх на всичко бе много компетентна и толкова се стараеше.
Очите му се върнаха върху лицето й и му стана приятно, че се е изчервила. Запита се дали отношенията между двамата не биха могли да минат няколко стъпки отвъд чисто професионалните. Но не, тази пътека бе винаги непредсказуема.