Това беше нещо изключително. Дори този малък образец си беше чиста проба палеонтологично откритие. А като си помислеше, че вероятно имаше цял динозавър като този, ако информацията му беше точна… Съвършеното вкаменено туловище на тиранозавър рекс, пълно — стомахът, без съмнение с последната погълната храна, мозъкът в цялото му великолепие, кожата, перата, кръвоносните съдове, репродуктивните органи, носните кухини, черния дроб, бъбреци, далак — болестта, от която е страдал, раните му, историята на живота му, всичко, идеално запечатано в камък. Това, до което бяха стигнали, бе най-близкото до „Джурасик парк“ в реалния свят.
Мелъди кликна върху следващото изображение.
— Това е костният мозък…
— Почакай — спря я Корвъс. — Какви са тези тъмни неща?
— Какви тъмни неща?
— Отзад, в последното изображение.
— О, тези. — Тя се върна към предишния образ и Корвъс посочи върху него някаква малка частица.
— Какво е това?
— По всяка вероятност артефакт от процеса на фосилизация.
— Не е ли вирус?
— Твърде голямо е. И твърде рязко очертано, за да е част от примитивната биология. Напълно сигурна съм, че е микрокристално нарастване, може би хорнбленда3.
— Напълно си права. Съжалявам. Продължавай.
— Бих могла да го разложа с рентгенов спектрометър с алфа-частици, да видим какво ще стане.
— Добре.
Тя мина през друга серия микрографии.
— Това е страхотно, Мелъди.
Тя се обърна към него с пламнало, сияещо лице.
— Мога ли да ви попитам нещо?
Той се поколеба и се стегна вътрешно. Щеше да има нужда от помощта й, беше ясно, и щеше да е много по-добре да подхвърли няколко трошици слава на лабораторната асистентка, отколкото да включи други куратори в проекта. Мелъди нямаше контакти, не бе влиятелна и нямаше перспектива, щеше да си остане просто една от многото доктори на науките на ниска позиция с мизерна заплата. Толкова по-добре, че е жена и не биха я вземали много на сериозно.
Той обви ръка около нея и се наведе по-близо.
— Разбира се.
— Има ли още от това нещо?
Корвъс не можа да се сдържи и се усмихна.
— Предполагам, Мелъди, че става въпрос за цял динозавър.
24.
Сали се почувства по-скоро обезпокоена, отколкото въодушевена от компютърната разпечатка, която Том бе разгънал върху кухненската маса.
— Става все по-лошо и по-лошо — въздъхна тя.
— Имаш предвид все по-добре и по-добре. Точно тази информация ми трябваше, за да разбера кой е онзи мъж и да открия дъщеря му.
Напълно в стила на Том, помисли си Сали — инат, воден от някакво дълбоко вкоренено чувство за вина, което го вкарваше в неприятности. И почти бе довело до убийството му в Хондурас.
— Виж, Том — този човек е търсил фосили в обществена земя. Със сигурност е свързан с черния пазар на вкаменелости и може би с организираната престъпност. Бил е лош човек и са го убили. Не би искал да се замесваш в това. И дори да намериш дъщеря му, фосилите няма да станат нейно притежание. Сам каза, че са на държавата.
— Обещах на умиращ човек и точка по въпроса.
Сали въздъхна с раздразнение.
Том обикаляше около масата като пантера, която издебва плячката си.
— Все още не си казала какво мислиш за всичко това.
— Възхитена съм, разбира се, но не това е въпросът.
— Точно това е въпросът. Това е най-важното палеонтологично откритие досега.
Независимо от всичко Сали бе силно привлечена от странното изображение. Беше неясно, размазано, но се виждаше, че не е просто скелет. Беше динозавър, цял, погребан в скалата. Лежеше на една страна, с отметнат назад тил, с отворени челюсти, двата му предни крайника бяха вдигнати, сякаш се опитваше да се освободи.
— Как се е мумифицирал толкова добре?
— Трябва да е било някакво почти уникално съчетание на обстоятелства, което дори не смея да си представя.