— Откритието е скорошно, а мястото е доста отдалечено. Не бяхме в състояние да се върнем, за да правим снимки. Просто исках да съм сигурен, че другите пристигащи молби за същата вкаменелост нямат никакво предимство да я получат.
Бюрократът отсреща изсумтя.
— Предимство има първият. Първенството по закон се полага на първия музей или университет, сертифициран по 501 (с) (3), който подаде официално заявление. Трябва да ви кажа, професоре, че в това тук ваше заявление няма достатъчно материал, за да можете да претендирате за такова първенство.
Корвъс изскърца със зъби. В това тук ваше заявление.
— Трябва да има начин да се получи предимство и без да се посочват точните координати.
От другия край последва дълго, високомерно сумтене. Корвъс усети как кръвта пулсира в слепоочията му.
— Както вече казах, когато приведете документите си в ред, ще издадем разрешителното. Не и преди това. Ако някой друг представи разрешително за същия фосил — ами, това не е наш проблем. Пръв идва — пръв получава.
— По дяволите, човече! Колко цели тиранозавъра рекс смятате, че има? — избухна Корвъс.
— Успокойте се, професоре.
Корвъс положи неимоверни усилия да се овладее. Това бе последният човек на света, когото би си позволил да вбеси. Той беше бюрократът; който имаше властта да му отпусне разрешително за събиране на фосилите на федерална територия.
— Моля да ме извините за необмислените думи, господин Уормъс. Ще ви предоставя исканата информация веднага щом мога.
— Следващия път — произнесе монотонно мъжът, — когато искате разрешително за събиране на фосили на федерална земя, си отделете достатъчно време да попълните документите си както трябва. Ще улесните работата ни. Това, че сте голям нюйоркски музей не означава, че не трябва да спазвате правилата.
— Извинете ме още веднъж.
— Приятен ден.
Корвъс остави слушалката на вилката подчертано внимателно. Пое си дълбоко въздух и приглади назад косата си с трепереща ръка. Арогантен задник! Той погледна часовника: пет часът, което означаваше три в Ню Мексико. Мадокс не се бе обаждал четиридесет и осем часа, да го вземат мътните! Последния път, когато бяха говорили, изглеждаше, че всичко е под контрол, но за два дни много неща можеха да се случат.
Той закрачи из офиса си, обърна се към прозореца и спря да погледне навън. Вечерните гребни лодки току-що излизаха в езерото и той се хвана, че търси с поглед бащата и сина. Но, разбира се, те не бяха дошли, пък и защо да идват? — веднъж бе достатъчно.
5.
Шест часът. Слънцето се бе спуснало зад ръба на каньона и жегата на деня намаляваше, но въздухът все още бе тежък и неподвижен между стените от пясъчник. Уилър, който продължаваше да набива тежко крак по поредния безкраен каньон, внезапно чу лай от кучетата зад завоя, последван от дрезгавия вик на Уийтли. Той погледна Хернандес.
— Май са открили нещо.
— Аха.
— Лейтенант! — долетя изплашения глас на Уийтли. — Лейтенант!
Истеричният кучешки лай и викът отекнаха и стигнаха до слуха му силно изопачени от тесните стени на каньона, сякаш излизаха от гигантски тромбон. Въпреки че търсенето му бе дотегнало, Уилър се сепна.
— Време е — каза Хернандес и късите му крачета заприпкаха напред.
— Надявам се Уийтли да си държи кучетата под контрол.
— Помниш ли миналата година, когато изядоха останките на онзи старец…
— Добре, добре — прекъсна го припряно Уилър. Когато мина последния завой, той видя, че Уийтли изобщо не е в състояние да удържи кучетата. Беше изгубил каишката на едното и безуспешно се опитваше да издърпа назад другото, докато двата песа ровеха с муцуни пясъка в основата на една тясна чупка в стената на каньона. Хернандес и Уилър се спуснаха напред и грабнаха каишките, като се мъчеха с всичка сила да издърпат кучетата към камъните.
Запъхтян и със зачервено лице, Уилър огледа мястото. Пясъчният слой бе нарушен от кучетата, но не беше голяма загуба, като се имаше предвид, че проливният дъжд от миналата седмица вече бе отмил всички следи. Не виждаше нищо, което да показва, че под пясъка е онова, което търсят — освен едва доловима миризма, която бризът донасяше до ноздрите му. Зад него кучетата скимтяха.