— Пусни ги да ровят.
— Да ровят? — повтори Хернандес, а върху кръглото му лице се изписа тревога. — Дали не трябва да изчакаме криминалистите и медицинските инспектори?
— Още не знаем дали сме намерили тялото. Току-виж се оказал мъртъв елен. Не можем да домъкнем тук целия екип криминалисти, преди да сме сигурни.
— Мисля, че си прав.
Уилър вдигна раницата си и извади двете мистрии, които бе взел, като хвърли едната на Хернандес. — Съмнявам се, че е много надълбоко. Нашият убиец, мътните да го вземат, не е разполагал с много време.
Той клекна и започна да изгребва рохкавия пясък, като го хвърляше настрана. Хернандес правеше същото от срещуположната страна и скоро около тях се издигнаха две грижливо оформени купчини, които по-късно съдебните следователи щяха да пресеят. Докато се занимаваше с пясъка, той хвърляше по едно око и за улики — части от облекло или лични вещи, — но не се показа нищо. Дупката ставаше все по-дълбока, а пясъкът от сух премина във влажен. Със сигурност има нещо отдолу, помисли си Уилър, когато миризмата се усили.
На три стъпки от повърхността мистрията му одраска нещо космато и меко. Внезапно в ноздрите го удари силна воня. Той поразрови още малко, като дишаше през устата. Нещото беше заровено от пет дни във влажния пясък при четиридесет градусова температура и миришеше ужасно.
— Не е от човек — каза Хернандес.
— И сам виждам.
— Може би е елен.
Уилър заби мистрията по-дълбоко. Кожата беше твърде грапава, за да е на елен. След малко под мистрията му започнаха да се откъсват парче подир парче кожа и отдолу се разкри слузеста кафеникаво розова плът. Не беше елен: беше магаре. Магарето на иманяря, онова, за което Бродбент беше споменал.
Той се изправи.
— Ако има нещо, тук ще е. Дръж онази страна, аз продължавам отсам.
И те отново се заловиха с пясъка. Уилър запали цигара и я задържа между устните си, надявайки се да прогони поне малко от зловонието, което се разнасяше.
— Има нещо.
Уилър изостави позицията си и клекна до Хернандес. Изхвърлиха още малко пясък и пред погледа им се разкри нещо дълго и набъбнало. Измина известно време, преди Уилър да осъзнае, че е ръка. Втора вълна смрад изпълни сякаш цялото му тяло, различна и далеч по-гадна. Той пое с целия си дроб цигарения дим, но положението не се промени особено: усещаше миризмата на мъртвото тяло. Изправи се, запуши устата и носа си и отстъпи назад.
— Добре. Достатъчно. Труп е — това е единственото, което ни интересуваше.
Хернандес удари още няколко пъти с мистрията си, нетърпелив да се махне от импровизирания гроб. Уилър си вееше с ръка и пушеше настървено, сякаш се надяваше цигареният дим да изтласка от дробовете му миризмата на смърт. Пристъпи от крак на крак и се огледа. Кучетата се въртяха около скалата и скимтяха неспокойно. Защо? Гладни ли бяха?
— Къде е Уийтли? — попита Хернандес и се огледа.
— Да ме вземат мътните, ако знам. — Виждаше пресните отпечатъци от стъпките на кучкаря, които се изкачваха нагоре по каньона. — Ще отидеш ли да видиш какво прави?
Хернандес тръгна нагоре и скоро изчезна зад ъгъла. Върна се след няколко минути със самодоволна усмивка.
— Повръща.
6.
Петъчната утрин изгря безукорно синя. Ято кресливи сойки се стрелна в боровете; тополите хвърляха дълги сенки по ливадата. Том беше нахранил конете и сега водеше любимия си жребец Нок да го оседлае. Сали се присъедини с жълтеникавия си кон Сиера и продължиха, без да говорят, да ги чешат, да почистват копитата им и да ги оседлават.
Когато тръгваха, имаше само спомен за прохладата в зелените сенки на тополите покрай реката. Хълбоците на Пидернъл Пийк се издигаха от дясната им страна, стръмните им наклони завършваха в отсечения връх, станал известен от картините на Джорджия О’Кийф. Том и Сали се движеха в мълчание, предпочитаха да не разговарят по време на езда — удоволствието да са заедно им стигаше. Наближиха брода и конете нагазиха в плиткия поток, все още леден от топящия се сняг в планините.
— Сега накъде, каубой? — попита Сали.
— Към потока Барънкоунс.
— Чудесно.
— Шейн се справя — каза Том. — Мога да отсъствам през целия следобед.
Почувства леко боцване на вина. През последната седмица се беше осланял на Шейн далеч повече от обикновено.
Стигнаха до скалите и поеха по тясната пътека за нагоре. Над главите им кръжеше ястреб. Въздухът миришеше на тополи и прах.