— По колко са взели?
— Изглежда на всекиго са се паднали по деветдесет милиона след данъците.
Уилър прехапа устни.
— Нещо ме кара да се чудя — онова, което търси този тип из високите плата, не са пари, нали?
— Не знам, лейтенант. Сам виждаш — изпълнителни директори, които имат стотици милиони, рискуват да влязат в затвора заради още няколко. Това е болест.
— Така е. — Уилър кимна, изненадан от проницателността на Хернандес. — Точно Бродбент съвсем не изглежда такъв. Не пръска пари. Работи, въпреки че няма нужда да го прави. Искам да кажа — нали разбираш, че не става в два след полунощ, за да бърка в задника на някоя крава, надявайки се да получи четиридесет долара. Нещо липсва тук, Хернандес.
— Прав си.
— Нещо ново около доказателствата?
— Все още не знаем кой е убитият. Работи се, зъбни картони, пръстови отпечатъци. Ще отнеме известно време, за да се прекара всичко през системата.
— А монахът? Проучи ли го?
— Аха. И той е с впечатляващ произход. Син на адмирал Джон Мортимър Форд, заместник-секретар във военноморските сили в администрацията на Айзенхауер. Андоувър, Харвард, бакалавър по антропология, завършил с пълно отличие. След това отива в МИТ и прави докторска дисертация по кибернетика, каквото и да означава това. Среща бъдещата си съпруга, женят се и двамата постъпват в ЦРУ, и после — виж какво става! Тези типове наистина знаят как да държат хората си под похлупак. Работил нещо под прикритие — занимавал се с разкодиране на някакъв шифър и компютри, жена му била убита в Камбоджа. Вдигнал се и зарязал всичко, за да стане монах. Всичко — включително къща за милиони долари, банкови сметки, гараж, пълен с колекционерски Ягуари… Невероятно.
Уилър изсумтя. Нещо не се връзваше. Запита се дали подозренията му за Бродбент и монаха бяха оправдани — те имаха всички белези да са честни и почтени. Но кой знае защо бе сигурен, че по някакъв начин около тях има нещо необичайно.
11.
Минаваше четири следобед, когато Том влезе в паркинга на търговския център „Силвър Страйк“, който се издигаше сред море от унили бедняшки постройки в покрайнините на Тъксън. Той паркира взетата под наем кола и прекоси лепкавия асфалт. В магазина климатиците работеха с пълна сила и температурата на въздуха бе малко над арктическата. Сектор „Фосили“ се намираше в отсрещния край на магазина, където Том откри една изненадващо скромна зала с няколко вкаменелости, изложени във витрина, по-голямата част от която бе варосана. Табелката на вратата уведомяваше: „Търговия на едро. Влизането забранено“.
Вратата се оказа заключена. Той натисна звънеца, чу се кратко изщракване и той влезе.
Вътре приличаше повече на адвокатски офис, отколкото на офис на най-големия търговец на едро на фосили. Подът бе покрит с бежов килим, по стените висяха вдъхновяващи постери за предприемаческо и клиентско обслужване. Две секретарки се трудеха усърдно на бюра, около всяко от които имаше кът за посетители с двойка сиво-кафяви фотьойли и масичка от хром и стъкло. Върху един рафт бяха поставени няколко фосила с декоративна цел, а в средата на масичката се мъдреше голяма черупка от отдавна изчезнал вид мекотело, наред с купчина списания за фосили и брошури, които рекламираха скъпоценните камъни и изложбата на минерали в Тъксън.
Една от секретарките в костюм на Валентино за две хиляди долара и ръчно шити обувки, го погледна и вдигна превзето вежди:
— Мога ли да ви помогна, господине?
— Имам насрочена среща с Робърт Бийзън.
— Името ви?
— Бродбент.
— Заповядайте, седнете, господин Бродбент. Желаете ли нещо за пиене? Кафе? Чай? Минерална вода?
— Не, благодаря.
Том седна, взе едно списание и го прелисти. Изпита леко притеснение, като си помисли за измамата, която бе планирал. Костюмът му бе стоял в гардероба заедно с дузина други, които никога не бе обличал, от онези, купувани от баща му при пътуванията му до Флоренция и Лондон.
Миг по-късно телефонът върху бюрото на секретарката иззвъня.
— Господин Бийзън ще ви приеме веднага. — Тя кимна към вратата с матирано стъкло, върху която пишеше единствено: Бийзън.
Том се изправи, когато вратата се отвори и в рамката й застана едър мъж по риза и вратовръзка. Приличаше на преуморен адвокат от малък град.
— Господин Бродбент? — той подаде ръка на Том.