— Осведомен съм също така, че има още един или два за продажба — под сурдинка.
Бийзън се закашля.
— Възможно е.
— Колкото до празните приказки, господин Ким дори не обсъжда инвестиции под десет милиона. Просто не си хаби времето с това.
Бийзън повтори бавно:
— Десет милиона?
— Това е най-ниската граница. Предполага се, че господин Ким ще плати към петдесет милиона, дори повече. — Том сниши глас и се приведе леко напред: — Ще разберете, господин Бийзън, когато ви кажа, че не го интересува изобщо как или къде може да бъде намерен образецът. Важното е да е правилният.
Бийзън облиза пресъхналите си устни.
— Петдесет милиона? Това е извън категорията ми.
— В такъв случай съжалявам, че изгубих времето ви. — Том се обърна да си върви.
— Изчакайте малко, господин Бродбент. Не съм казал, че няма да ви помогна.
Том спря.
— Може би ще съм в състояние да ви представя на някого. Ако… ако времето и усилията ми бъдат компенсирани, разбира се.
— В инвестиционното банкиране, господин Бийзън, всеки, включен в сделка, получава възнаграждение в зависимост от степента си на участие.
— Точно това се надявах да чуя. Колкото до комисионата…
— За представянето на съответния човек бихме ви предложили един процент в момента на продажбата. Удовлетворява ли ви?
Пресмятането накара челото на Бийзън да потъмнее, но след миг върху кръглото му лице се появи слаба усмивка.
— Мисля, че можем да свършим работа, господин Бродбент. Както вече ви казах, познавам един джентълмен…
— Ловец на динозаври?
— Не, не, изобщо не. Не е човек, който ще си цапа ръцете. Предполагам, че можем да го наречем продавач на динозаври. Живее недалеч оттук, в малко градче извън Тъксън.
Настъпи тишина.
— Е? — каза Том, понижавайки гласа си до правилното равнище на нетърпение. — Какво чакаме?
12.
Мадокс „Тревата“ се приведе зад обора и зачака. Децата яздеха по арената в кръгове и си подхвърляха закачки. Беше тук вече час и едва сега състезанието за изостанали или както там ги наричаха, изглежда наближаваше да завърши. Децата започнаха да слизат от конете и да помагат при свалянето на седлата и чесаното на животните, след което едно по едно ги изведоха на паша. Мадок чакаше, мускулите го боляха, целият се бе сковал, съжаляваше, че не е дошъл в пет часа вместо в три. Най-сетне шумната тълпа се разреди. Вановете и леките автомобили с възбудени деца и доволни майки напуснаха паркинга зад къщата сред викове и смях.
Той погледна часовника си. Четири. Изглежда никой не бе останал да чисти — Сали беше сама. По всяка вероятност нямаше да излезе, както бе направила миналия път. След такъв дълъг ден трябваше да е уморена. Щеше да влезе вътре и да си почива, може би да си вземе душ.
С тези интересни мисли в главата той проследи как последният пикап напуска алеята сред сивкав прах. Бавният облак се издигна и изчезна в златната следобедна светлина и всичко утихна. Той я гледаше как пресича двора, понесла в ръце юзди и оглавници. Беше направо разбиваща в тези ботуши за езда, джинси и бяла риза, с дългата руса коса, която се сипеше по гърба й. Тя се насочи към обора и влезе вътре — можеше да я чуе как ходи насам-натам, закачва такъмите, говори на конете. В един момент се оказа на не повече от няколко стъпки от него — разделяше ги само паянтовата дървена стена. Но сега не беше моментът; щеше да я хване вътре в къщата, където ограниченото пространство би приглушило всички звуци. Въпреки че най-близката съседска къща се намираше на четиристотин метра оттук, звукът се разнасяше и човек никога не знаеше кой се разхожда или язди наоколо.
Той чу, че нещо става в обора, конете пръхтяха и риеха, до слуха му достигна стържене на лопата, мърморене. Десетина минути по-късно тя излезе с бърза крачка и влезе в къщата през задната врата. Можеше да я види през кухненския прозорец как пълни чайника от чешмата, как го слага на печката, как изважда чаша и нещо, което приличаше на кутия с пликчета чай. След това седна на кухненската маса и зачака водата да кипне, като разлистваше някакво списание. Чай и после баня? Не можеше да бъде сигурен и беше по-добре да не чака. Намираше се точно където той искаше, в кухнята. Правенето и пиенето на чай щеше да отнеме най-малко пет минути, давайки му възможността, от която се нуждаеше.