Уилър се изхрачи. Тук сигурно имаше хиляди каньони, беше среднощ — Бродбент явно се бе объркал и ги бе замъкнал на неправилното място.
— Сигурен ли сте, че е точно тук?
— Точно тук беше, на входа на този каньон.
— Или на някой друг каньон, може би?
— Няма начин.
Той можеше да види, че каньонът беше празен от стена до стена. Луната светеше толкова ярко, беше светло като по пладне.
— Е, явно има. Не се виждат следи, не се вижда тяло, нито кръв — нищо.
— Тялото беше тук, детективе.
— Време е да кажем „лека нощ“, господин Бродбент.
— Искате да се откажете?
Уилър пое дълго и бавно въздух:
— Всичко, което казвам е, че ще се върнем на сутринта, когато нещата изглеждат по-познати. — Нямаше намерение да си разваля спокойствието с този чешит.
— Погледнете тук — каза Бродбент, — изглежда така, сякаш пясъкът е бил заравнен.
Уилър го погледна. Кой, по дяволите, беше той, че да му казва какво да прави?
— Не виждам доказателства за престъпление. Този хеликоптер ми струва по шестстотин долара на час. Ще се върнем тук утре с карти, с GPS устройства и ще намерим правилния каньон.
— Май не ме слушате, детективе. Нямам намерение да отивам, където и да било, докато не разрешим този проблем.
— Оправяйте се сам, тогава. Знаете пътя за връщане. — Уилър се обърна и тръгна към чопъра.
— Тръгваме си — каза той, когато се качи в кабината.
Пилотът свали слушалките си:
— Ами той?
— Знае пътя за обратно.
— Вижте, прави ви някакви знаци.
Уилър изруга под нос и изви поглед към тъмната фигура на няколкостотин метра от тях. Размахваше ръце и жестикулираше.
— Всемогъщи Боже! — Уилър излезе и затътри крака. Бродбент беше разровил едно каре от сух пясък, откривайки черен, влажен и лепкав слой под него.
Уилър преглътна и без да откопчава фенерчето, го включи.
— Исусе! — прошепна той невярващо и отстъпи назад. — Господи, Исусе Христе.
5.
Мадокс „Тревата“ си купи синьо копринено сако, сини боксерки и чифт сиви памучни панталони от „Селиман“ на Трийсет и четвърта улица, заедно с една бяла тениска, копринени чорапи и италиански обувки и ги облече в пробната. Плати ги със собствената си карта „Американ Експрес“ — първата в живота му законна карта, с изписаното му отпред име: Джимсън А. Мадокс, член от 2005 г. — и излезе на улицата. Дрехите стопиха малко от нервността, която чувстваше от предстоящата среща с Корвъс. Интересно как един комплект току-що купени дрехи може да те накара да се чувстваш като нов човек. Той раздвижи мускулите на гърба си и усети лекото шумолене и разтягане на плата. Добре, много, много добре.
Хвана едно такси, даде адреса и пристигна за отрицателно време в жилищната част на града.
Десет минути по-късно бе въведен в облицования с ламперия офис на д-р Айън Корвъс. Беше великолепен. Изградена от розов мрамор камина украсяваше единия ъгъл, а една цяла редица прозорци гледаше към Сентръл Парк. Младият британец стоеше от вътрешната страна на бюрото си и неспокойно разлистваше някакви документи.
Мадокс спря на прага, обхванал ръце пред гърдите си и зачака да го поканят. Корвъс бе изтупан както винаги, несъществуващите му устни бяха стиснати като менгеме, брадичката му бе издадена напред, черната му коса бе причесана гладко назад, което, предположи Мадокс, бе последният писък на модата в Лондон. Носеше добре ушит костюм в графитен цвят и колосана риза от „Търнбъл и Асърт“ — якичката се закопчаваше долу — в съчетание с кървавочервена копринена вратовръзка.
Ето един човек, помисли си Мадокс, който би имал полза от медитация.
Корвъс спря да разлиства и погледна над рамките на очилата си.
— Виж ти, това пък ако не е Джимсън Мадокс, пристигнал направо от фронта! — Британският му акцент изглеждаше по-силен от всякога. Корвъс бе на неговите години, към средата на трийсетте, но двамата мъже бяха толкова различни, колкото могат да са две планети. Странно беше, че ги бе събрала една татуировка.
Корвъс протегна ръка и Мадокс усети здравото ръкостискане — нито прекалено продължително, нито съвсем кратко, нито отпуснато, нито агресивно. Той сподави вълната от емоции.
Това бе човекът, който го бе измъкнал от Пеликан бей.
Корвъс го хвана за лакътя и го поведе към стола в къта за почивка, който се намираше в далечния край на офиса, срещу безполезната камина. После отиде до вратата, каза нещо на секретарката си, затвори меко и заключи и едва тогава се настани срещу него, като непрестанно кръстосваше ту единия, ту другия си крак, без да може да реши как му е най-удобно. След няколко минути се приведе напред с блеснали очи: