Обърна се рязко, като в същото време дръпна една вкаменена кост от близкия рафт и я размаха като тояга, готов да се бие.
Мъжът стоеше спокоен, на не повече от пет-шест метра, разкрачен, дори не изглеждаше, че се е мръднал. Беше облечен в син костюм, с вдигнати на челото очила за нощно виждане. Близо до краката му стоеше протъркано кожено куфарче. Ръцете му бяха в позиция за стрелба и лъскавата цев на странно изглеждащото оръжие се целеше право в Корвъс. Той се втренчи смаяно в обикновеното, безизразно лице на мъжа. Чу изсъскването на сгъстен въздух, видя сребърна светкавица, усети парване в слънчевия сплит и погледна надолу неразбиращо; от корема му стърчеше спринцовка от неръждаема стомана. Отвори уста и протегна ръка да я измъкне, но една различна, непозната тъмнина вече се спускаше над него като приливна вълна, скривайки го в бучащите си дълбини.
18.
Форд седеше, облегнал гръб на скалата и попиваше топлината на оскъдния огън, който бе стъкнал от изсъхнали стъбла на кактуси. Стените на Каньона на тиранозаврите се издигаха мрачно над него, откривайки кадифената ивица тъмно небе, осеяно със звезди.
Току-що бе свършил вечерята си от леща и ориз. Взе канчето, в което бе стояла лещата, сложи го върху огъня и го загрява, докато всичките следи от храна изгоряха; това беше неговият метод за миене на съдове, когато водата бе твърде ценна, за да се разхищава. Вдигна канчето с една пръчка, остави го да изстине и го напълни с вода от манерката. Като държеше канчето за металните му дръжки, той го настани между горящите стъбла. След няколко минути водата завря. Отмести го, добави лъжичка смляно кафе, разбърка и върна канчето на огъня. След пет минути кафето му беше готово.
Сръбна, като вкусваше с наслада горчивия аромат, примесен с дъх на дим. Усмихна се мрачно, спомняйки си препълненото с хора малко кафене, в което той и Джули обичаха да ходят на ъгъла на Пантеона в Рим и да пият вълшебно еспресо, седнали на малка масичка. Как се казваше това място? Таца д’Оро.
Беше на светлинни години оттам.
Кафето свърши, пресуши и последната капчица течност и изсипа утайката в огъня; остави канчето настрана, готово за сутрешното кафе. Облегна се отново на скалата с въздишка, уви плътно расото около себе си и вдигна очи към звездите. Беше почти полунощ и извитият лунен сърп висеше над ръба на каньона. Той откри някои от съзвездията, които познаваше — Голямата Мечка, Касиопея, Плеядите. Млечният път бе разсипал блясъка си по небето; той го проследи с очи и намери съзвездието Сигнус, Лебеда, замръзнал завинаги в своя полет през галактическия център. Беше чел, че има гигантска черна дупка в центъра на галактиката, наречена Сигнус X1, сто милиона слънца, погълнати и компресирани в математическа точка — и се изненада, че човешките същества се бяха одързостили да мислят, че биха могли да разберат всичко за истинската природа на бога.
Форд въздъхна и се протегна върху пясъка, питайки се дали подобни размишления са подходящи за човек, комуто скоро предстои да стане бенедиктински монах. Събитията през последните няколко дни го бяха тласнали в своего рода духовна криза. Търсенето на тиранозавъра бе събудило у него същия онзи страстен стремеж, онзи копнеж за преследване, от който си мислеше, че се е освободил. Той говореше четири езика, бе живял в дузина екзотични страни и бе имал много жени, преди да намери голямата любов на живота си. Бе страдал непоносимо заради това и все още страдаше. Защо тогава тази страст към възбудата и опасността? Ето, беше тук и търсеше динозавър, който не му принадлежи, не му носеше ни признание, ни пари, ни слава. Защо? А може би се дължеше на някакъв основен дефект в характера му?
Мисълта му неохотно се върна отново към онзи съдбовен ден в Сием Реап, Камбоджа. Жена му Джули и той бяха напуснали Пном Пен в деня преди заминаването си за Тайланд. Бяха спрели за няколко дни в Сием Реап, за да разгледат храмовете на Ангкор — разглеждането на забележителност беше част от прикритието им. Само седмица преди това бяха разбрали, че Джули е бременна и за да отпразнуват случая, бяха резервирали апартамент в луксозен хотел. Нямаше никога да забрави тази последна вечер с нея — стояха и гледаха как слънцето залязва зад петте големи храмови кули. Можеха да чуят далечното, монотонно пеене на будистките монаси, идващо от скрит в гората манастир от едната страна на храма.
Дотук се бяха справили с възложената им задача без никаква засечка. Онази сутрин бяха доставили диска с данните на своя агент в Пном Пен. Беше направено чисто — или поне те си мислеха така. Единственият намек за това, което предстои, беше старата Тойота Ленд Круизър, която ги следеше. Но той се бе освободил от „опашката“ в задръстените с коли и хора улици на столицата, още преди да напуснат града. Не му се стори нещо сериозно, още повече че не за пръв път го преследваха.