— Пура?
— Отказах ги.
— Браво. Нещо против?
— Не, по дяволите.
Корвъс си взе една от кутията за пури с овлажнител, отряза крайчеца й и я запали. Дръпна, за да се разгори хубаво, свали я и погледна Мадокс през виещия се воал от пушек.
— Радвам се да те видя, Джим.
Мадокс харесваше начина, по който Корвъс винаги му даваше цялото си внимание, говорейки с него като с равен, а не като човекът в силната позиция, какъвто всъщност беше. Корвъс бе направил чудеса, за да го освободи от затвора; и само с едно телефонно обаждане можеше да го върне обратно. Тези два факта предизвикваха силни, противоречиви чувства, които Мадокс все още не можеше да разбере.
— Е? — каза Корвъс, като се облегна назад и изпусна облак дим.
Нещо в Корвъс винаги го правеше нервен. Той побърза да извади картата от джоба си и му я подаде.
— Намерих я в багажа на нашия човек.
Корвъс я взе със сумтене, но не я разтвори. Мадокс очакваше поздравления, но вместо това лицето на мъжа отсреща почервеня. С късо, рязко движение той плъзна картата по масичката. Мадокс посегна, за да я спре.
— Не си прави труда — долетя острият отговор. — Безполезна е. Къде е бележникът?
Мадокс не отговори направо:
— Последвах Уедърс във високите плата, но ме заблуди. Чаках го две седмици да се покаже. Когато го направи, му устроих засада и го убих.
Настъпи напрегната тишина.
— Убил си го?
— Ъхъ. Да не искате да го оставя да хукне към ченгетата и да тръгне да разправя, на когото срещне за претенциите си. Повярвайте ми, трябваше да умре.
Дълга тишина.
— А бележникът?
— Това е въпросът. Не можах да го намеря. Само картата. И това. — Той извади металната кутия с превключвателите и светодиодния екран от чантата, която носеше и я сложи върху масичката.
Корвъс дори не я погледна.
— Не си намерил бележника?
Мадокс преглътна.
— Не. Не го открих.
— Но той трябваше да е у него!
— Не беше. Застрелях го от върха на каньона и трябваше да се спускам седем-осем километра до дъното. Почти два часа. Докато стигна до там, някой друг е пристигнал пръв, по всяка вероятност друг иманяр, и предполагам, че се е възползвал. Претърсих мъртвеца и натовареното му магаре, обърнах всичко с хастара навън. Но бележник нямаше. Взех всичко ценно, почистих мястото и зарових тялото.
Корвъс отмести поглед.
— След като приключих, се опитах да последвам другия тип, но го изгубих. За щастие, името му се появи по вестниците на следващия ден. Живее в ранчо, северно от Абикию, ветеринарен лекар по професия, казва се Бродбент. — Той направи пауза.
— Бродбент е взел бележника — произнесе Корвъс с равен глас.
— Това си помислих и аз и точно по тази причина се поинтересувах от него. Говори се, че бил богат — макар че ако го видиш, никога няма да си го помислиш.
Корвъс закова очи в Мадокс.
— Ще взема бележника за вас, д-р Корвъс. А картата? Искам да кажа…
— Картата е пълен фалшификат.
Отново тишина.
— А металната кутия? — Мадокс я посочи. — Струва ми се, че в нея има компютър. Може би върху хард диска…
— Това е основният елемент от ръчно направеното съоръжение на Уедърс за изследване на почвата. В него няма хард диск — данните са в бележника. Ето защо исках да ми донесеш бележника, а не някаква си карта, която не струва нищо.
Мадокс отмести очи от приковаващия поглед на Корвъс, плъзна ръка в джоба си и извади къс скала, който сложи внимателно на стъклената маса.
— Беше в джоба на Уедърс.
Корвъс го погледна и цялото му изражение се промени. Протегна приличната си на паяк ръка и го взе почти любовно. След което измъкна една лупа от чекмеджето на бюрото си и го изследва по-внимателно. Отмина една дълга минута, после още една. Най-накрая се изправи. Мадокс се изненада като видя промяната върху лицето му. Напрегнатостта бе изчезнала, заменена от доволство, очите му блестяха. Лицето му бе придобило почти човешки облик.