След залеза вечеряха дълго в един от евтините ресторанти на открито покрай река Сием Реап, жабите подскачаха по пода, а нощните пеперуди се блъскаха в нанизаните на дълга тел електрически крушки. Бяха се върнали в неприлично скъпата си хотелска стая и прекараха голяма част от вечерта, лудувайки в леглото. Спаха до единадесет на другата сутрин и закусиха на терасата. После Джули беше слязла долу да вземе колата, докато той изнесе багажа им.
Чу глухата експлозия, докато вратата на асансьора се отваряше към фоайето. Предположи, че се е взривила стара противопехотна мина — Камбоджа все още страдаше от такива. Спомни си как излезе и видя през вратите на фоайето облаци от пушек, които се издигаха пред хотела. Излезе навън. Колата лежеше обърната върху покрива си, разцепена почти наполовина и от нея се издигаше щипещ пушек, в уличната настилка зееше кратер. Една от гумите бе излетяла на петдесетина стъпки върху безукорно подстриганата ливада и гореше.
Дори тогава не разбра, че това е неговата кола. Предположи, че е поредното политическо убийство, каквито в Камбоджа ставаха непрекъснато. Спря на стълбите и се заоглежда за Джули, разтревожен да не се взриви друга бомба. Докато стоеше така, забеляза парче плат, носено от вятъра; то изпърха и се приземи почти до краката му — и той разпозна в него яката на блузката, която Джули бе облякла тази сутрин.
С мъчително усилие Форд се върна към настоящето, към огъня, към тъмния каньон и небето с бляскащи звезди. Всички онези ужасни спомени изглеждаха далечни, сякаш се бяха случвали в друг живот, на друг човек.
Въпросът сега беше: наистина ли това бе друг живот и беше ли той друг човек?
19.
Светлините на Еспаньола блещукаха в нощния въздух, когато Боб Байлър наближи града. Ченгето продължаваше да кара зад него, но Байлър вече не се тревожеше. Дори съжаляваше, че е ритнал бутилката под седалката в паниката си и на няколко пъти се опита да я измъкне с върховете на ботушите си, но ванът започна да криволичи по пътя и той се отказа. Винаги можеше да я извади и да я пресуши, но не беше сигурен дали е разрешено да напуска магистралата на това място, а не искаше да прави нищо, което да привлече вниманието на ченгетата. Най-после любимата му станция със стари хитове започна да се чува. Той завъртя копчето, припявайки фалшиво.
На четири-петстотин метра напред видя първите светофари в покрайнините на града. Ако уцелеше червено, щеше да има достатъчно време да довърши бутилката. Дяволите да го вземат, шофирането наистина караше човек да ожаднява.
Байлър наближи светофара, намали скоростта постепенно и погледна полицейската кола в огледалото за обратно виждане. Още щом ченгетата спряха, той се наведе под седалката и забърника, докато мръсната му ръка напипа студената бутилка. Измъкна я, и като се държеше на равнището на седалката, отвъртя капачката и побърза да отпие колкото се може повече за краткото време.
Внезапно чу скърцане на гуми и звук на сирени около себе си. Той се стресна, забравил, че е с бутилка в ръка, заслепен от бялата светлина на прожектора. Изглежда бе заобиколен от полицейски коли със светещи отгоре буркани. Започна да мига, беше напълно, тотално объркан.
Чу остър глас по мегафона да казва нещо и да го повтаря.
— Излез от колата с вдигнати ръце. Излез от колата с вдигнати ръце.
На него ли говореха? Байлър се огледа, но не видя никакви хора, само блясъка на прожектори.
— Излез от колата с вдигнати ръце.
Говореха на него. Обхванат от паника, Байлър хвана дръжката на вратата, но тя беше от онези, които трябва да натиснеш надолу, вместо да ги вдигнеш, и той започна да се мъчи да отвори, като натиска с рамо. Внезапно вратата се отвори и той се изтърколи, забравената в ръката му бутилка излетя и се разби на асфалта. Той се простря на асфалта, прекалено зашеметен и объркан от случващото се, за да стане.
Над него се изправи някой и закри светлината, в едната си ръка държеше значка, а в другата — револвер. Гласът излая:
— Детектив Уилър от полицейски участък Санта Фе! Не мърдай!