Мушна отново оръжието в колана си и захапа фенерчето със зъби, след което се прехвърли през оградата, стисна голата скала и се заспуска надолу. Стъпка надолу, опора за ръцете, стъпка надолу. Кракът му се хлъзна, той се залюля и за един ужасен момент усети, че ще падне. Острите камъни се забиваха в пръстите му. Той се спусна надолу бавно и най-накрая достигна пода с чувство на дълбоко облекчение. Освети с фенерчето, събра обувките и чорапите си и бързо ги обу. Сега вече бе в друг минен тунел, който водеше право назад в планината. Ослуша се. Всичко беше тихо.
Затича и спря чак след стотина метра, наострил слух. Лъчът на фенерчето беше съвсем слаб — батериите бяха издъхнали. Той продължи още малко, спря отново и се заслуша. Някъде зад себе си чу заглушен вик. Изключи светлината и сдържа дъх. Беше глас, идваше отдалеко, но се чуваше много по-ясно от преди. Успя да различи дори отделни думи.
Знам, че си там. Слез долу или ще стрелям.
Том се напрегна, пулсът му препускаше.
Чуваш ли ме.
Усети, че го залива вълна на облекчение и краката му омекнаха. Значи Сали беше жива — и може би дори свободна. Той се ослуша, опитвайки се да локализира посоката, от която идваше гласът.
Мъртва си, кучка!
Думите предизвикаха такава ярост в него, че той почти спря да диша за миг. Направи двайсетина стъпки напред, разходи се напред-назад, като се опитваше да определи точното място. Звукът сякаш идваше отдолу, като че ли от самата скала. Но това бе невъзможно. На десетина стъпки от лявата си страна той можа да види мрежа пукнатини в каменния под на тунела, там, където бе разбит. Клекна и сложи ръка върху една от пукнатините. Усети въздушно течение. Прилепи ухо.
Внезапно се чу изщракване на едрокалибрено оръжие, последвано от писък — писък, който дойде от толкова близо, че го накара да подскочи.
22.
Уилър и Хернандес се носеха на север по магистрала 84, светлините на Еспаньола се отдалечаваха все повече, докато пред тях се натрупваше и сгъстяваше празната чернота на пустинята. Наближаваше полунощ и Уилър не беше на себе си, че един малоумник като Байлър беше успял да му изгуби толкова ценно време.
Уилър извади един фас от джоба на ризата си и го пъхна между устните си. Не би трябвало да пуши в патрулна кола, но отдавна бе преминал точката на всякакво търпение.
— Бродбент трябва вече да е минал Къмбръс Пас — каза Хернандес.
Уилър смукна дълбоко.
— Не е възможно. Записали са всички коли, преминали през пролома, но бричката на Байлър не е била измежду тях. Нито пък е минала през барикадата южно от Еспаньола.
— Може да се е отървал от нея на някой отдалечен паркинг и да е отишъл пеша до мотел.
— Може, но не го е направил. — Уилър натисна газта. Стрелката на скоростомера се качи до сто и осемдесет километра, колата се залюля напред-назад и тъмнината зафуча покрай тях.
— Тогава какво е направил, според теб?
— Мисля, че е отишъл в т.нар. манастир „Христос в пустинята“, за да се срещне с онзи монах. Където, впрочем, отиваме и ние.
— Кое те кара да мислиш така?
Уилър отново смукна дълбоко от цигарата. Той обикновено оценяваше упоритите въпроси на Хернандес — те му помагаха да си избистря ситуацията, — но този път изпита единствено раздразнение.
— Не знам кое ме кара да мисля така, но го мисля — сопна се той. — Бродбент и жена му са замесени, монахът също, има и трета страна — убиецът — който също здравата е затънал в цялата тази работа. Намерили са нещо в онези каньони и се борят за него на живот и смърт. Каквото и да е, става въпрос за нещо голямо — толкова голямо, че Бродбент прати полицията за зелен хайвер и открадна камион заради това. Исусе Христе, запитай се само какво може да е толкова сериозно, че тип като него да рискува десет години в изправителния на Санта Фе. Говорим за човек, който вече е получил всичко.
— Аха.
— Дори и Бродбент да не е в манастира, искам да си поприказвам малко с този тъй наречен монах.
23.
Том невярващ осъзна, че викът идваше от Сали. Той притисна устата си към пукнатината.
— Сали!
Тежко дишане.
— Том?
— Сали! Какво става? Добре ли си?
— Господи, Том! Ти си… — Тя едва говореше. — Заклещена съм. Той стреля по мен. — Отново тежко дишане и хълцане.
— Сали, аз съм тук, всичко е наред. — Том насочи слабия лъч на фенерчето надолу и се ужаси, когато видя лицето на Сали, заклещено в процепа на няма и две стъпки под него.