Уилър извади бележника си и надраска в него нещо.
— Лейтенант, мога ли да попитам за какво става дума? — попита отецът. — Не сме навикнали на посещения от полицията посред нощ.
Уилър затвори бележника с плясък.
— Имаме заповед за ареста на Бродбент.
Мъжът спря за миг очи върху Уилър и погледът му се оказа неочаквано смущаващ.
— Заповед за арест?
— Точно това казах.
— По какво обвинение, ако мога да попитам?
— С цялото ми уважение, отче, но не мога да навлизам в подробности.
Тишина.
— Има ли подходящо място, където можем да поговорим? — погледна го Уилър.
— Да, разбира се. По принцип в манастира сме под обет за мълчание, но можем да разговаряме в кабинета за дискусии. Ще ме последвате ли?
Тръгнаха по извитата пътека и скоро наближиха малка тухлена сграда зад църквата. Абатът спря на вратата и погледна Уилър. В очите му се четеше въпрос. Уилър отвърна на погледа му.
— Извинете, лейтенант: цигарата ви…
— Ах, да, вярно. — Уилър я хвърли и я настъпи с обувка под неодобрителния поглед на монаха, раздразнен от чувството за превъзходство, което по някакъв начин се излъчваше от него. Монахът се обърна и те влязоха след него. Малката постройка се състоеше от две празни, боядисани в бяло стаи. В по-голямата имаше пейки около стените и разпятие в далечния край. В другата стая нямаше нищо, освен грубо дървено писалище, лампа, лаптоп и принтер.
Монахът включи лампата и те седнаха на твърдите пейки. Уилър се намести по-удобно и извади бележника и писалката си. Усещаше как се раздразва все повече от отсъствието на Бродбент и Форд и от това, че бе изгубил толкова време, за да дойде дотук. Защо, мътните да ги вземат, монасите нямаха никакъв телефон?
— Отче, имам причина да вярвам, че Уайман Форд може да е замесен.
Абатът бе свалил качулката си и при тези думи веждите му се вдигнаха нагоре в дъга.
— Замесен в какво?
— Все още не сме сигурни — свързано е с убийството преди седмица горе в Лабиринта. Нещо незаконно.
— Напълно невъзможно ми е да повярвам, че Брат Уайман би могъл да се замеси в нещо незаконно, камо ли пък в убийство. Той е принципен човек.
— Напоследък да се е качвал в платата често?
— Не повече от обикновено.
— Но прекарва много време там, нали?
— Винаги го е правил, още откакто дойде тук преди три години.
— Осведомен ли сте, че с работил в ЦРУ?
— Лейтенант, „осведомен съм“ за доста неща, но що се отнася за това, казах ви всичко, което знам. Ние не проучваме миналото на братята, нищо повече от това, което те споменават в изповедите си.
— Забелязал ли сте разлика в поведението на Форд напоследък? Някаква промяна в навиците му?
Игуменът се поколеба.
— Напоследък прекарваше доста време в работа на компютъра. Изглежда беше нещо свързано с числа. Но както ви казах, сигурен съм, че той никога не би се замесил…
Уилър го прекъсна:
— Какъв компютър?
Игуменът кимна по посока на съседната стая.
— Единственият, който имаме.
Лейтенантът нахвърли още няколко бележки в тефтера си.
— Брат Форд е божи служител и мога да ви уверя, че…
Уилър го спря с нетърпелив жест.
— Да имате представа къде отиде Форд на „духовно уединение“?
— Не.
— И се бави повече от нормалното?
— Очаквам го всеки момент. Обеща да се върне още вчера. Обикновено спазва обещанията си.
Уилър изруга вътрешно.
— Нещо друго?
— За момента — не.
— В такъв случай бих желал да се оттегля. Ставаме в четири.
— Добре.
Монахът излезе.
Уилър кимна към Хернандес.
— Да излезем да глътнем малко въздух.
Веднага щом се озова вън, той отново запали цигара.
— Какво мислиш? — запита Хернандес.
— В цялата работа има нещо много гнило. Смятам да поизпотя този монах Форд, та ако ще това да е последното, което ще направя. „Духовно уединение“ — я стига! — Уилър погледна часовника си. Почти два след полунощ. Изпита нарастващо чувство за безполезност и загуба на време. — Иди до колата и се обади в Санта Фе да изпратят чопър и щом така или иначе ще подхващаш темата, поискай разрешително да вземем и лаптопа.
— Хеликоптер?