Марино изпита странно усещане, същото усещане, което беше изпитал и в къщата на госпожа Симистър. Той мерна Луси, която вървеше бавно по тротоара на една пряка разстояние, и не беше облечена в обичайните черни торбести дрехи.
— Двамата с него играхме билярд вечерта преди да се случи. Беше с шини. Но те изглежда не му пречеха. Справяше се чудесно с щеката.
Марино незабелязано наблюдаваше Луси. Тази вечер тя пасваше на обстановката. Можеше да мине за поредната лесбийка, която се навърта наоколо, с момчешки вид, но секси в скъпите избелели дънки, целите на дупки, и меко черно кожено яке, под което носеше бяла, плътно прилепнала блуза, добре очертаваща гърдите й, а той винаги беше харесвал гърдите на Луси, макар да не се очакваше да ги забелязва.
— Видях го само онзи път, когато беше довел онова момиче тук — продължи бездомния, като застана с гръб към бара и непрестанно се оглеждаше, сякаш нещо го притесняваше. — Мисля, че е важно да я намериш. Това имах да ти кажа.
— Какво момиче и защо трябва да ми пука? — каза Марино, като наблюдаваше как Луси приближава и не преставаше да държи под око периметъра, да не би някой кретен да си въобрази нещо за нея.
— Красиво — каза бездомникът. — От онзи тип, дето и мъжете, и жените се обръщат да ги гледат, облечена секси. Никой не я искаше тук.
— Май и теб никой не те иска тук. Току-що те изритаха навън.
Луси влезе в „Дюс“, без да ги погледне, сякаш бяха невидими.
— Онази вечер не ме изритаха само защото Джони ме черпи едно питие. Двамата играхме билярд, докато момичето седеше до джубокса и се оглеждаше сякаш никога през живота си не беше попадала в такава дупка. Ходи до тоалетната няколко пъти, а след това там миришеше на трева.
— Имаш навика да ходиш в женската тоалетна ли?
— Чух една жена да го казва на бара. Това момиче… не й беше чиста работата.
— Имаш ли представа как се казва?
— Никаква.
Марино запали цигара.
— Защо мислиш, че тя има нещо общо със случилото се с Джони? — попита той.
— Не ми хареса. Никой не я хареса. Само това знам.
— Сигурен ли си?
— Напълно.
— Не казвай на никой друг за това, ясно ли е?
— Няма за какво.
— Има или няма, дръж си устата затворена. А сега ми кажи откъде знаеше, че ще съм тук тази вечер и защо си мислеше, че ще можеш да говориш е мен?
— Имаш много хубав мотор — отвърна бездомният, като хвърли поглед през улицата. — Трудно е човек да го пропусне. Много хора тук знаят, че преди си бил детектив в отдел „Убийства“, а сега се занимаваш с някакви частни разследвания към полицейски лагер или нещо такова на север оттук.
— Толкова съм известен? Да не съм кмет?
— Редовен посетител си. Виждал съм те с някои от другите рокери, чакам те от седмици да се появиш да поговоря с теб. Мотая се наоколо, гледам да оцелявам. Не е най-върховата точка в живота ми, но се надявам нещата да се подобрят.
Марино извади портфейла си и му подаде петдесетдоларова банкнота.
— Ако откриеш още нещо за онова момиче, което си видял тук, ще се погрижа да не съжаляваш — каза той. — Къде мога да те открия?
— На друго място и по друго време. Както казах, гледам да оцелявам.
Марино му даде номера на мобилния си телефон.
— Искаш ли още една? — обърна се Роузи към Марино, когато той се върна на бара.
— По-добре ми налей една светла. Спомняш ли си точно преди Деня на благодарността един рус хубавец, доктор, да е бил тук с някакво момиче? Двамата с онзи тип, когото току-що изхвърли навън, играли билярд?
Тя се замисли, без да спре да бърше плота, и накрая поклати глава:
— Тук идват много хора. Денят на благодарността беше много отдавна. Колко преди него?
Марино наблюдаваше вратата. Оставаха няколко минути до десет.
— Може би предната нощ — каза той.
— Не, не съм била аз. Знам, че не е за вярване, но и аз имам свой живот, не работя всяка божа вечер тук. По туй време не съм била тук. Ходихме в Атланта със сина ми.
— Разправят, че имало тук някакво момиче, което не вещаело нищо добро, и било с онзи доктор, за когото ти казах. Било с него в нощта преди да умре.
— Нищо не знам.
— Може би е дошла тук с доктора вечерта, когато ти си била извън града?
Роузи продължаваше да лъска бара.
— Не искам неприятности тук — каза тя.
Луси седеше на една маса до прозореца, близо до джубокса, а Марино на друга, на отсрещната страна на бара, слушалката беше закачена на ухото му и включена към приемника, който приличаше на мобилен телефон. Той пиеше безалкохолна бира и пушеше.
Местните не им обръщаха никакво внимание. Нищо не се беше променило. Всеки път, когато Луси беше идвала тук с Марино, едни и същи хора седяха на едни и същи места, пушеха ментолови цигари и пиеха светла бира. Единственият човек, с когото разговаряха извън своя затворен кръг, беше Роузи, която веднъж разказа на Луси, че дебеланата и нейният приятел с вид на хамстер някога живеели в хубав квартал в Маями, в голяма къща с охранителна будка и така нататък, докато не го пратили в затвора, защото го хванали да продава дрога на полицай под прикритие. И сега дебеланата го издържала с приходите си като банков служител, работещ на гише. Шишкото с козята брадичка пък бил готвач в една закусвалня, която Луси никога нямаше да посети. Идвал тук всяка вечер, напивал се и някакси успявал да се прибере с колата си вкъщи.