Луси и Марино се правеха, че не се познават. Независимо колко пъти бяха вършили това по време на различни операции, винаги се чувстваха неловко и неестествено. Тя не обичаше да я шпионират, дори когато беше нейна идея, и независимо колко логично беше той да е тук тази вечер, мразеше неговото присъствие в момента.
Провери безжичния микрофон, закачен от вътрешната страна на коженото й яке. Наведе се напред, сякаш да си завърже обувките, така че никой от присъстващите да не види, че говори, и предаде на Марино:
— Засега нищо.
Беше десет и три минути.
Чакаше. Отпиваше от безалкохолната бира, с гръб към Марино, и чакаше.
Погледна часовника си. Беше десет и осем минути.
Вратата се отвори и двама мъже влязоха в бара.
Минаха още две минути и тя предаде на Марино:
— Нещо не е наред. Ще изляза да проверя. Ти стой тук.
Луси вървеше сред сградите в стил арт деко по Оушън Драйв и се оглеждаше за Стиви в тълпата.
Колкото по-късно ставаше, толкова по-шумни и пияни биваха редовните посетители на Саут Бийч и улицата беше така претъпкана с хора, които обикаляха, за да намерят къде да паркират, че движението почти не мърдаше. Нямаше смисъл да търси Стиви. Тя просто не дойде. Сигурно сега беше на хиляди мили разстояние оттук. Но Луси продължи да я търси.
Замисли се за твърденията на Стиви, че е проследила нейните стъпки по снега до хамъра, паркиран зад „Анкор Ин“. Зачуди се как е могла да приеме на доверие това, въобще да не се усъмни. Следите от стъпките й пред къщата може би са личали ясно, но после, по тротоара, са се смесили със стъпките на други хора. Едва ли Луси е била единственият човек по улиците на Провинстаун в онази сутрин. Замисли се и за телефона, който принадлежеше на някой си Дъг, за червените отпечатъци на ръце, за Джони, и й причерня от мисълта колко небрежна е била, късогледа и непредпазлива.
Стиви сигурно изобщо не беше възнамерявала да се среща с Луси в „Дюс“, само я подразни, поигра си с нея, както онази нощ в „Лорейнс“. Нищо не й беше за пръв път на Стиви. Напротив, беше майстор в своите игрички, странни, извратени игрички.
— Виждаш ли я някъде? — чу Луси гласа на Марино в ухото си.
— Връщам се — отвърна тя. — Остани там.
Тя мина напряко по 11-а улица и тръгна на север по Вашингтон Авеню. Тъкмо подминаваше сградата на съда, когато един бял шевролет „Блейзър“ с тъмни стъкла мина покрай нея. Изведнъж тя се почувства неспокойна и уязвима, беше й трудно да диша, ускори крачка и започна да усеща пистолета в кобура на глезена си.
49
Над Кеймбридж вилнееше поредната снежна буря и Бентън едва виждаше къщите на отсрещната страна на улицата. Снегът се сипеше косо, на едри парцали, и той наблюдаваше как светът около него бързо потъва в белота.
— Мога да направя още кафе, ако искаш — каза Скарпета, влизайки в хола.
— Пих достатъчно — отвърна той с гръб към нея.
— И аз — каза тя.
Той я чу, че сяда на плота на камината и слага чаша кафе.
Усети погледа й върху себе си и се обърна към нея, без да знае какво да й каже. Тя беше с мокра коса и черен копринен халат, под който нямаше нищо. Лъскавата материя галеше нежно тялото й и разкриваше дълбокия прорез между гърдите й, защото беше седнала странично на плота, леко приведена напред, обгърнала колене със своите силни ръце, кожата й беше гладка и стегната за нейната възраст. Отблясъците от огъня докосваха късата й руса коса и изключително красивото лице, а светлината от огъня и лъчите на слънцето обичаха косата и лицето й така, както той ги обичаше. Обичаше я цялата, всяка частица от нея, но точно в този момент не знаеше какво да каже. Не знаеше как да поправи нещата.
Снощи беше казала, че го напуска. И щеше да си опакова куфара, ако имаше, но тя никога не идваше с куфар. Тук имаше свои вещи. Тази къща беше и неин дом и той цяла сутрин се ослушваше за шума от отварящи и затварящи се чекмеджета и врати на гардероби, за шума, който показва, че някой си тръгва и никога няма да се върне.