— Не можеш да летиш в това време — каза той. — Май ще трябва да останеш тук.
Голите дървета стояха като нарисувани на фона на цялата тази сияйна белота и никъде не се виждаше никаква движеща се кола.
— Знам как се чувстваш и какво искаш — продължи Бентън, — но днес няма да стигнеш до никъде. И не само ти. Някои от улиците тук не ги чистят веднага. Тази е една от тях.
— Твоята кола е 4х4 — каза тя, като гледаше към ръцете си в скута.
— Очаква се над половин метър сняг. Дори да успея да те закарам до летището, самолетът ти няма да излети. Не и днес.
— Хапни нещо.
— Не съм гладен.
— Какво ще кажеш за един омлет със сирене? Трябва да се храниш. Ще се почувстваш по-добре.
Наблюдаваше го от камината с подпряна на ръцете брадичка. Халатът беше стегнат здраво около талията и тя приличаше на лъскава черна скулптура, която той желаеше така силно, както винаги досега. Пожела я още при първата им среща преди повече от петнадесет години. И двамата бяха шефове. Той на Отдела за изследване на поведението към ФБР, а тя на Центъра по съдебна медицина във Вирджиния. Работеха по едно особено ужасяващо престъпление, когато тя влезе в конферентната зала. Още си спомняше как изглеждаше тогава: с дълга бяла престилка над светлосив раиран костюм и куп папки в ръцете. Тези ръце го заинтригуваха, силни и вещи, но изящни.
Той се отърси от спомените, осъзнавайки, че тя го гледа и попита:
— С кого говори по телефона преди малко? Чух, че говориш с някого.
Вероятно се е обадила на адвоката си, помисли си той. Или на Луси. Или на някой друг, за да им каже, че го напуска и този път е окончателно.
— Обадих се на доктор Селф — отвърна тя. — По-скоро, опитах се. Оставих й съобщение.
Той се озадачи и това му личеше.
— Сигурна съм, че я помниш — каза тя — или може би я слушаш по радиото.
— Моля те!
— Милиони хора го правят.
— Защо й се обаждаш? — попита той.
Тя му разказа за Дейвид Лак и рецептата. Каза му също, че доктор Селф се беше държала доста хладно и неотзивчиво, когато й се беше обадила за съдействие първия път.
— Не се учудвам. Тя е въздухарка, надута егоцентричка. Напълно оправдава името си32.
— Всъщност тя беше в правото си. Нямах правомощия. Няма труп, поне доколкото знаем. На този етап не е длъжна да отговаря на въпросите на който и да е съдебен лекар, а и не съм сигурна дали бих я нарекла „въздухарка“.
— А какво ще кажеш за „психиатрична курва“? Слушала ли си я какви ги дрънка напоследък?
— Значи все пак слушаш нейните предавания.
— Следващия път покани някой истински психиатър да изнася лекции в академията, не някаква радионекадърница.
— Идеята не беше моя и дадох ясно да се разбере, че съм против. Но крайното решение е на Луси.
— Това е нелепо. Луси не може да търпи такива хора.
— Мисля, че Джо е дал предложението доктор Селф да бъде поканена като гостуващ лектор, неговото първо голямо постижение като аспирант. Да ангажира знаменитост за летния семестър. А след това да се появи и в нейното шоу, при това многократно. Всъщност те говориха за академията в ефир, от което никак не съм доволна.
— Идиот. Лика прилика са си.
— Луси нехаеше. Не отиде на нито една от лекциите, разбира се. Не я интересуваше какво прави Джо. Напоследък много малко неща я интересуват. Какво ще правим?
Този въпрос не беше по темата за Луси.
— Не знам.
— Ти си психологът. Би трябвало да знаеш. Всеки ден се срещаш с човешката болка и нещастие.
— Тази сутрин съм много нещастен — каза той. — За това си права. Ако бях твоят психолог, бих ти казал, че изсипваш твоята болка и гняв върху мен, защото не можеш да ги стовариш върху Луси. Не можеш да се ядосаш на някого с тумор в мозъка.
Скарпета сложи още дърва в камината.
— Тя не е спирала да ме ядосва през целия си живот — призна Скарпета. — Никой друг не подлага на изпитание търпението ми така, както тя.
— Луси е единствено дете, отгледано от човек с гранично разстройство на личността — каза Бентън. — Един хиперсексуален нарцисист. Сестра ти. Освен това, Луси е необикновено надарена. Тя не разсъждава като останалите хора. Лесбийка е. И като събереш всичко това, получаваш един човек, който отдавна се е научил да живее в собственото си затворено пространство.
— Един изключителен егоист, значи.
— Ако психиката ни е наранявана често, може да се превърнем в егоисти. Тя се опасяваше, че ако разбереш за тумора, ще започнеш да се отнасяш с нея по различен начин, а това само би подсилило вътрешните й страхове. Ако ти знаеш, тогава всичко придобива реални измерения.