Тя се загледа през прозореца зад него, сякаш омагьосана от снега. Вече беше натрупало поне двадесет сантиметра и колите, паркирани по улицата, изглеждаха като снежни преспи. Дори нямаше деца, които да играят в снега.
— Слава богу, че напазарувах — каза Бентън.
— В тази връзка да видим какво мога да приготвя за обяд. Трябва да си направим един хубав обяд. И да се опитаме да прекараме един хубав ден.
— Случвало ли ти се е да имаш изрисувано тяло? — попита той.
— Моето или чуждо?
Той леко се усмихна:
— Определено не твоето. В твоето тяло няма нищо мъртво. Имам предвид нашия случай тук. Червените отпечатъци на ръце по тялото й. Чудя се дали са били направени, докато е била жива, или след като е била убита. Ще ми се да имаше начин да разбера.
Тя го изгледа продължително, огънят пращеше зад гърба й и напомняше шума на вятъра.
— Ако ги е направил, докато е жива, значи имаме работа с един съвсем различен тип хищник. Колко ужасяващо и унизително би било това? — продължи той. — Да те завържат…
— Знаем ли, че е била завързана?
— Има едни белези по китките и глезените й. Зачервени области, които съдебният лекар отбеляза като възможни контузии.
— Възможни ли?
— За да се различават от постсмъртните находки — отвърна Бентън. — Особено след като тялото е било изложено на студа. Така каза тя.
— Тя ли?
— Шефката тук.
— Една останка от не толкова славното минало на Центъра по съдебна медицина в Бостън — отбеляза Скарпета. — Много жалко. Тази жена сама успя почти да срине това място.
— Ще съм ти задължен, ако погледнеш доклада. Имам го на диск. Искам да чуя твоето мнение за рисунките, а и за всичко останало. Наистина е важно за мен да знам дали ги е направил, докато е била жива, или след като я е убил. Много жалко, че не можем просто да сканираме мозъка й и да видим какво се е случило.
Тя прие това като сериозен коментар.
— Това е кошмар, който едва ли искаш да видиш. Дори ти не би искал да го видиш. Ако беше възможно де.
— Базил иска да го видя.
— Да, нашето приятелче Базил — въздъхна тя, като въобще не беше доволна, че Базил Дженрет се беше намесил в живота на Бентън.
— Хипотетично — каза той — би ли искала да го видиш? Би ли искала да видиш пресъздаването, ако беше възможно?
— Дори ако имаше начин да се пресъздадат последните мигове на един човек — отвърна тя от камината, — не съм сигурна колко надеждна би била тази информация. Подозирам, че мозъкът има удивителната способност да обработва информацията по такъв начин, че да осигури най-малката доза стрес и болка.
— Някои хора мислено се откъсват, предполагам — каза той в мига когато мобилният й телефон звънна.
Беше Марино.
— Обади се на вътрешен 243 — каза той. — Веднага.
50
Вътрешен 243 беше номерът на лабораторията за пръстови отпечатъци. Освен лаборатория, това беше и любимо място за работни съвещания на персонала на академията, където те се събираха, за да обсъдят уликите, при които се налагаше повече от един анализ.
Пръстовите отпечатъци вече не бяха само пръстови отпечатъци. От тях можеше да се извлече ДНК, не само на този, който ги е оставил, но и на жертвата, която е докоснал. От тях можеха да се вземат проби за останки от наркотици или някакво друго вещество, което е било по ръцете на човека, като например мастило или боя, което налагаше използването на такива сложни уреди като газов хроматограф, или инфрачервен спектрофотометър, или инфрачервен микроскоп с Фурие трансформации. В миналото една улика обикновено излизаше на сцената сама. Днес, при употребата на такива високотехнологични и свръхчувствителни уреди, соло партията ставаше квартет или дори симфония. Проблемът беше кое да се анализира първо. Защото тестовете за едно нещо можеха да заличат следите от друго. Затова експертите се събираха на работни съвещания, обикновено в лабораторията на Матю. Спореха и обсъждаха на кое трябва да се даде приоритет.
Когато Матю получи латексовите ръкавици от къщата на Даги Симистър, той беше изправен пред плеяда от възможности, всяка от които криеше рискове. Можеше да си сложи памучни ръкавици и върху тях да нахлузи обърнатите наопаки латексови ръкавици. Използвайки собствените си ръце, за да изпълни иначе меките ръкавици, той улесняваше снемането и фотографирането на латентните отпечатъци. Но от друга страна, рискуваше да провали възможността тези отпечатъци да се опушат с цианоакрилат или да се обработят с луминесциращ прах или други химикали, например нинхидрин или диазофлуорен. Един процес на обработка можеше да попречи на друг и ако това станеше, нямаше връщане назад.