— Холивудската полиция я е дарила на академията преди около година заедно с още няколко оръжия, от които вече нямали нужда. Спомняш ли си?
— А ти ходи ли в оръжейната лаборатория, за да се увериш лично, че не е там?
— Няма да е. Знаем, че е използвана неотдавна при убийството на някаква жена там, където си ти сега.
— Веднага иди да провериш — каза тя. — И после ми се обади.
51
Бор чакаше на опашката. Беше застанал зад една дебела облечена в крещящо розово. В едната си ръка държеше ботушите, а в другата чантата, шофьорската книжка и бордовата карта. Придвижи се напред и сложи ботушите и якето си в пластмасова табла.
После сложи таблата и чантата си на черната лента и те се скриха от погледа му. Той застана върху белите обозначения за краката и един от летищната охрана му кимна да мине през рентгеновия скенер. Бор последва указанията, мина безпроблемно през скенера, показа бордовата си карта, взе ботушите и якето от таблата, а после и чантата. Отправи се към изход двадесет и едно. Никой не му обръщаше внимание.
Още усещаше миризмата на разлагащите се тела. Не можеше да се отърве от тази миризма. Може би това беше някаква обонятелна халюцинация. Не му беше за първи път. Понякога усещаше аромата на „Олд Спайс“, същия аромат, който бе усетил и когато направи онова лошо нещо върху матрака, а после го изпратиха на онова място, където имаше стари тухлени къщи, сняг и студ, и където отиваше сега. Пак валеше сняг, но не много. Той провери времето, преди да вземе такси до летището. Не искаше да оставя своя „Блейзър“ на дългосрочен паркинг. Беше скъпо, а и нямаше да е добре, ако някой надникне отзад в колата. Не беше я изчистил много старателно.
В чантата нямаше много багаж, само най-необходимото. Чисти дрехи, тоалетни принадлежности и чифт по-удобни ботуши. Старите нямаше да му трябват още дълго. Те представляваха биологична опасност и тази мисъл го забавляваше. Той продължаваше да й се наслаждава, докато ботушите му напредваха към изход двадесет и едно, и реши, че може би нямаше да е лошо да ги запази за вечността. В края на краищата, те имаха доста богата история: с тях се беше разхождал по разни места, като че ли ги притежаваше; с тях беше отвличал хора, като че ли ги притежаваше; с тях се беше връщал на разни места, за да наблюдава; с тях беше влизал смело на разни места и те го бяха носили от стая в стая, от място на място, за да изпълнява повелята на Бог. Да наказва. Да ги обърка. Пушката. Ръкавицата. Да им покаже.
Бог имаше коефициент на интелигентност сто и петдесет.
Със същите тези ботуши влезе право в къщата и си беше сложил качулката още преди да се усетят какво става. Глупави религиозни фанатички! Тъпи сирачета! За какво му беше на момченцето да ходи в аптеката, с Мама номер едно за ръка, и да си пълни тъпото шишенце с лекарства. Ненормалник! Бор мразеше ненормалниците, шибаните религиозни фанатици, мразеше момченцата, момиченцата, мразеше „Олд Спайс“. Марино използваше „Олд Спайс“, огромното тъпо ченге. Бор мразеше доктор Селф, трябваше да я сложи на матрака и да се позабавлява с въжетата, щеше да й се отрази добре след всичко, което направи.
Времето на Бор изтичаше. Бог не беше доволна.
Нямаше да остане време да накаже най-големия виновник.
„Ще трябва да се върнеш — бе казала Бог. — Този път с Базил.“
Ботушите на Бор вървяха към изхода, водеха го към Базил. Отново щяха да си живеят чудесно, както навремето, когато Бор направи онова лошо нещо и го изпратиха надалеч, а после го върнаха обратно и той срещна Базил в един бар.
Той никога не се беше страхувал от Базил, не се уплаши нито за миг дори първия път, когато с Базил се озоваха един до друг в бара, където пиеха текила. Изпиха няколко питиета заедно и Бор вече знаеше, че в него има нещо.
„Ти си различен“ — бе казал той.
„Аз съм ченге“, отвърна Базил.
Това беше в Саут Бийч, където Бор често се размотаваше в търсене на секс и наркотици.
„Не си само ченге. Личи ти.“
„Нима?“
„За мен личи. Аз познавам хората.“
„Какво ще кажеш да те заведа на едно място — предложи Базил и Бор имаше усещането, че и той го е прозрял. — Има едно нещо, което можеш да направиш за мен.“
„Защо да правя нещо за теб?“
„Защото ще ти хареса.“
По-късно същата вечер Бор се качи в колата на Базил, не полицейската, а личната му кола, която беше бял „Форд ЛТД“ и много приличаше на немаркирана полицейска кола, но всъщност не беше. Не бяха в Маями и нямаше как да кара кола с полицейските означения на окръг Дейд. Някой можеше да я запомни. Бор беше малко разочарован. Той обичаше полицейските коли, обичаше сирените и светлините. Бляскавите им цветни светлини му напомняха за коледния магазин.