— Как е влязъл в трезора?
— Донесе си свой пистолет. Той колекционира оръжия, истински дивак.
— Можеш ли да ми кажеш кога е въведена информацията за мосберга? — попита Марино. — Нали се сещаш, дето можеш да видиш кога файлът е бил променян и запазен за последно? Имам предвид дали е възможно Джо някак да е променил данните, така че да изглежда, че си му дал пушката, а после си я върнал в трезора.
— Това е просто един текстов файл, наречен „Log“. Затова сега ще го затворя, без да го запазвам, и ще видим кога за последно е пипано в него — каза Винс и го направи, след което се втренчи в екрана и по лицето му се изписа истински шок. — Тук пише, че за последно е запазен преди двадесет и три минути! Не мога да повярвам!
— Това нещо няма ли някакви пароли за достъп?
— Разбира се; че има. Аз съм единственият, който може да влиза в системата, освен Луси, естествено. Чудя се защо доктор Еймъс ми се обади и поиска да дойде да провери нещо в компютъра. Ако е променил данните, защо ще ми се обажда?
— Отговорът е ясен. Ако заради него си отворил файла и после си го запазил при затварянето, това ще обясни новата дата и час.
— Много хитро.
— Ще видим колко е хитър.
— Всичко това е много обезпокоително. Ако го е направил, значи има моята парола.
— Тя записана ли е някъде?
— Не. Аз съм много внимателен.
— Освен теб, кой знае комбинацията за трезора? Ще го пипна този път. По един или друг начин.
— Луси. Тя има достъп до всичко. Ела да погледнем.
Трезорът беше едно защитено от пожар помещение с метална врата, която се отключваше с код. Вътре в офис чекмеджета се пазеха хиляди образци на познати патрони, а по рафтовете и закачени на стените имаше стотици пушки, карабини и пистолети, всички със закачени номера за достъп.
— Сякаш си в склада на Дядо Коледа — каза Марино, като се огледа наоколо.
— Никога ли не си идвал тук?
— Не си падам по оръжията. Преживял съм лоши моменти с тях.
— Например?
— Например да ми се налага да ги ползвам.
Винс започна да преравя рафтовете с оръжия, като вземаше всяка пушка и проверяваше какво пише на табелката. Двамата с Марино минаваха от рафт на рафт, търсейки мосберга. Претърсиха трезора два пъти. Пушката не беше там.
Скарпета посочи трупните петна, моравочервеникаво оцветяване, причинено от утаяването на нециркулиращата кръв. Бледи места или обезцветяване по дясната буза на мъртвата жена, гърдите, корема, бедрата и вътрешната страна на предната част на ръцете, причинени от допира на тези места до някаква твърда повърхност, вероятно под.
— Известно време е лежала по очи — каза Скарпета. — Поне няколко часа, с главата наляво, затова по дясната й буза има обезцветяване, тъй като именно тя е била опряна на пода или на каквато гладка повърхност е лежала.
После извади друга снимка на екрана, на която измитата мъртва жена лежеше по очи на аутопсионната маса, тялото и косата й бяха мокри, а червените отпечатъци на ръце — ярки и непокътнати, очевидно водоустойчиви. Скарпета се върна на снимката, която току-що беше разглеждала, после пак на тази, и така няколко пъти превърташе снимките напред-назад, опитвайки се да сглоби фактите около смъртта на тази жена.
— Значи след като я е убил — каза Бентън, — той я е обърнал по очи, за да нарисува червените отпечатъци по гърба й, работил е върху нея с часове. Кръвта й се е утаила и затова наблюдаваме тези трупни петна.
— Аз мисля, че сценарият е малко по-различен — каза Скарпета. — Първо е нарисувал гърдите й, а после я е обърнал по очи, за да нарисува и гърба, и така я е оставил. Разбира се, не е направил всичко това вън на студа, и то в тъмното. Било е на някое сигурно място, където е нямало опасност някой да чуе изстрела или да го види, докато напъхва тялото в колата. Дори всъщност може би е направил всичко това в колата, с която я е пренесъл, някой ван, всъдеход или бус. Застрелва я, изрисува я, пренася я.
— С един куршум три заека.
— Намалява риска, нали? Отвлича я, закарва я на отдалечено място и я убива в колата, стига в нея да има достатъчно място отзад, а после изхвърля тялото — каза Скарпета, като продължаваше да преглежда снимките и спря на една, която вече беше видяла.
Но този път я погледна по друг начин. На снимката се виждаше мозъкът на жената, или поне това, което беше останало от него, върху секционна дъска. Жилавата фиброзна мембрана от вътрешната страна на черепа, тоест твърдата мозъчна обвивка, би трябвало да е кремаво-бяла, а тази на снимката беше оцветена в жълтеникавооранжево. Скарпета си спомни двете сестри Ев и Кристин, застанали една до друга, примижали на слънцето, както ги беше видяла на снимката върху скрина в тяхната спалня. Спомни си и жълтеникавата кожа на едната от сестрите и отново кликна на доклада от аутопсията, където провери какво пише за склерата33 на мъртвата жена. Беше нормална.