— Трябва да поговорим за Джо Еймъс — каза Марино.
— Огромно разочарование — отвърна доктор Бронсън, като обичайното му любезно изражение се помрачи. — Истината е, че съжалявам, че го препоръчах на вашата изключителна институция. Но най-вече съжалявам за Кей, защото тя заслужава много повече от този арогантен кучи син.
— Това щях да ви питам и аз. Защо го препоръчахте? Въз основа на какво?
— Неговото впечатляващо образование и препоръките му. Има доста солиден гръб.
— Къде са документите му? При вас ли са? Оригиналите?
— Разбира се. Запазих оригиналите. Изпратих по едно копие на Кей.
— Когато преглеждахте тези натруфени дипломи и препоръки, проверихте ли ги, за да се уверите, че са истински? — попита Марино, макар да му беше крайно неприятно. — В наше време много неща могат да се изфабрикуват. Особено като разполагаме с компютърна графика, интернет и какво ли още не. Затова и кражбите на идентичност се превърнаха в такъв проблем.
Доктор Бронсън изтъркаля своя стол до офис шкафа й отвори едно чекмедже. Зарови с пръсти прилежно подредените по азбучен ред папки и извади тази с името на Джо Еймъс. Подаде я на Марино.
— Заповядай — каза той.
— Имате ли нещо против да остана тук още малко?
— Не знам защо Поли се забави толкова — каза доктор Бронсън и изтъркаля стола си обратно до микроскопа. — Върши си работата спокойно, Пит. Аз ще се заема отново с микроскопа. Тъжна история. Намерили горката жена в плувния басейн. — Той нагласи фокуса и се надвеси над окуляра. — Намерила я десетгодишната й дъщеричка. Въпросът е дали се е удавила, или е претърпяла някакво друго фатално събитие, например инфаркт на миокарда. Страдала е от булимия.
Марино започна да преглежда препоръките, които деканите на различни медицински факултети и други патолози бяха написали за Джо Еймъс. Видя и автобиографията му, беше дълга пет страници.
— Доктор Бронсън? Обаждали ли сте се на някой от тези хора? — попита Марино.
— За какво? — каза доктор Бронсън, без да вдига поглед от микроскопа. — Няма стари белези по сърцето. Разбира се, ако е получила инфаркт и е живяла няколко часа, нищо няма да видя. Питах ги дали има вероятност да се е прочиствала по-рано. Това наистина може да ти съсипе електролитите.
— За Джо — отвърна Марино. — За да проверите дали тези големи клечки наистина го познават.
— Разбира се, че го познават. Нали са му написали всички тези препоръки.
Марино вдигна една от препоръките към светлината. Забеляза воден знак, който приличаше на корона, прободена с меч. Вдигна към светлината една по една и останалите препоръки. Всичките имаха същия воден знак. Служебните щампи изглеждаха убедителни, но понеже не бяха с вдлъбнати или изпъкнали букви, можеше просто да са сканирани или възпроизведени посредством някакъв графичен софтуер. Той взе една от препоръките, подписана от главен патолог Джон Хопкинс, и набра номера. Обади му се рецепционистка.
— Не е в града — информира го тя.
— Обаждам се относно доктор Джо Еймъс — каза Марино.
— Кой?
Той обясни и я помоли да провери.
— Написал е препоръка за Джо Еймъс преди малко повече от година — каза й Марино. — На седми декември. В края на листа пише, че напечаталият писмото е с инициали ЛФЦ.
— Тук не работи никой с такива инициали. Обикновено аз пиша този род документи, но това определено не са моите инициали. За какво става въпрос?
— Просто елементарен случай на измама — отвърна Марино.
56
Луси караше един от своите мощни мотори „V–Rod“ на север по А1А, минавайки на червено на всеки светофар по пътя към къщата на Фред Куинси.
Той ръководеше своя уеб дизайнерски бизнес от дома си в Холивуд. Нямаше уговорена среща с него, но знаеше, че си е вкъщи, или поне беше преди половин час, когато му се обади по телефона, за да му продаде абонамент за „Маями Хералд“. Държа се учтиво, много по-учтиво, отколкото би се държала, ако някой амбулантен търговец й губеше времето по телефона. Домът му се намираше на две преки от плажа и говореше за човек с пари. Фред живееше в солидна двуетажна къща, боядисана в бледозелено, с ограда от ковано желязо и портал. Луси спря до интеркома й натисна бутона.
— Какво желаете? — попита мъжки глас.
— Полиция — каза Луси.
— Не съм викал полиция.
— Тук съм, за да говоря с вас за майка ви и сестра ви.
— От кой отдел на полицията сте? — попита леко подозрително гласът.
— Шерифството на окръг Броуърд — каза тя, като извади портфейла с фалшивите документи и значката и ги показа срещу охранителната видеокамера. Чу се специфичен звук и плъзгащата се желязна врата започна да се отваря. Тя даде газ по гранитните павета и спря пред една черна врата, която се отвори веднага щом изгаси двигателя.