— Аз не се правя на Бог. Аз правя, каквото Бог ми каже. Това не е театър.
Доктор Селф беше объркана, но продължи:
— Какъв избор само! Как постъпихте, Бор, изпълнихте ли разпоредбите на правителството, или послушахте сърцето си?
— Боядисах с червено дърветата й — каза той. — Сега тя е мъртва. Ти беше следващата. Но не остана време.
58
Седяха на масата в кухнята до един прозорец, който гледаше към тесния мътен канал.
— Когато се намеси полицията — разказваше Фред Куинси, — поискаха някои техни неща, от които може да се вземе ДНК. Четки за коса, четки за зъби, забравих какво още. Така и не разбрах за какво са ги използвали.
— Вероятно въобще не са ги изследвали — каза Луси, като мислеше за току-що проведения разговор с Марино. — Сигурно още са в склада за доказателства. Можем да ги попитаме, но предпочитам да не чакам.
Идеята, че някой може да разполага с нейната администраторска парола, беше абсурдна. Прилошаваше й само при мисълта за това. Сигурно Марино нещо се е объркал. Не можеше да спре да мисли за чутото.
— Очевидно този случай не е приоритет за тях. Винаги са смятали, че те просто са заминали. Нямало следи от насилие — продължи Фред. — Казаха, че трябвало да има следи от борба или някой да е видял нещо. Било е късно сутринта и наоколо е имало хора. А и всъдехода на мама го е нямало.
— Казаха ми, че колата й е била там. Ауди.
— Определено не беше. А и тя никога не е карала ауди. Аз имам ауди. Сигурно някой е видял моята кола, когато отидох по-късно през деня да ги търся. Колата на мама беше шевролет „Блейзър“. С нея превозваше разни стоки. Знаете ли, хората доста объркват нещата. Отидох до магазина, след като не успях да се свържа по телефона цял ден. Чантата на мама и колата й бяха изчезнали, а от нея и сестра ми нямаше следа.
— А по нещо личеше ли, че въобще са били в магазина?
— Нямаше нищо включено. Табелата „Затворено“ висеше на вратата.
— Липсваше ли нещо?
— Не бих могъл да кажа. Поне на пръв поглед всичко си беше наред. Касата беше празна, но това не беше необичайно. Понякога мама оставяше малко пари през нощта, а понякога — не. Сигурно има някакво развитие по случая, щом изведнъж ви трябва тяхната ДНК.
— Ще ви уведомя — каза Луси. — Може да сме напипали нещо.
— Не можете ли да ми кажете?
— Обещавам да ви уведомя. Каква беше първата ви мисъл, когато отивахте да ги търсите, на път за магазина?
— Истината ли? Помислих си, че сигурно изобщо не са отишли в магазина, а просто са отпрашили нанякъде.
— Защо се изразявате така?
— Имаше много проблеми. Финансова нестабилност. Лични неприятности. Татко се занимаваше с озеленяване и бизнесът му вървеше изключително добре.
— В Палм Бийч.
— Там беше централният офис. Но имаше оранжерии и разсадници и на други места, включително в района. Но после, в средата на осемдесетте, бизнесът му пропадна заради цитрусова мана. Наложи се да унищожи всичките си дървета и да освободи почти всички работници, беше на прага на фалита. Мама го понесе трудно. После той се съвзе и бизнесът тръгна дори още по-успешно, и мама пак трудно го понесе. Всъщност не знам защо ви разказвам всичко това.
— Фред, опитвам се да помогна. Но не мога да го сторя, ако не ми разкажете всичко.
— Да започна тогава от времето, когато Хелън беше на дванадесет години — каза той. — Започвах първата си година в колежа, по-голям съм от нея. Хелън отиде да живее при брата на баща ми и жена му за около шест месеца.
— Защо?
— Беше тъжно, такова красиво и талантливо момиче. Влезе в Харвард още на шестнадесет, но не изкара и един семестър, изпадна в криза и се прибра вкъщи.
— Кога?
— Есента преди двете с мама да изчезнат. Изкара само до ноември в Харвард.
— Осем месеца преди двете с майка ви да изчезнат?
— Да. Хелън наистина не извади късмет с гените.
Той замълча, сякаш се колебаеше дали да продължи, а после каза:
— Добре тогава. Майка ми не беше много уравновесен човек. Сигурно вече сте го разбрали, с тази нейна коледна мания. Изпадаше в пристъпи на лудост, които ту зачестяваха, ту се разреждаха, и така беше откакто се помня. Но положението стана доста лошо, когато Хелън беше на дванадесет години. Мама започна да се държи неадекватно.
— Посещаваше ли някой местен психиатър?
— Най-добрата. Онази знаменитост. Тогава тя живееше в Палм Бийч. Доктор Селф. Тя предписа хоспитализация. Затова всъщност Хелън отиде да живее при леля и чичо. Мама постъпи в болница, а татко беше много зает и не можеше да се грижи сам за едно дванадесетгодишно дете. После мама се върна, а също и Хелън, и нито една от двете не беше… как да го кажа… нормална.