— Когато я откарате в моргата — обърна се към тях Скарпета, — искам веднага да се върнете тук.
— И ние така си помислихме. Не съм виждал нещо по-ужасно от това — каза единият от мъжете.
— Чака ви доста работа — рече другият.
Те сгънаха краката на количката и понесоха носилката с останките към тъмносиния ван.
— Как ще изглежда това в съда? — обърна се към Скарпета единият от мъжете, когато слязоха по стъпалата. — Имам предвид, ако тази жена се е самоубила, как ще обвиниш някого в убийство за смъртта й?
— Ще се видим след малко — каза Скарпета.
Мъжете се поколебаха малко, после продължиха към вана, а тя видя Луси, която се появи иззад къщата. Беше със защитно облекло и тъмни очила, но си беше свалила маската от лицето и ръкавиците. Запъти се към хеликоптера — същия, в който си беше оставила „Трео“-то малко след като Джо Еймъс беше започнал своята аспирантура в академията.
— Няма нещо, по което да съдим, че не го е направила — обърна се Скарпета към Бентън, докато отваряше пакетите със защитно облекло, един за нея, един за него, и разбира се, имаше предвид Хелън Куинси.
— Но няма и по какво да съдим, че е. Те са прави — отвърна Бентън, като гледаше мрачно след носилката и двамата мъже, които спряха и отново пуснаха краката й, за да отворят задните врати на вана. — Самоубийство, което всъщност е убийство, а извършителят с диагноза МРЛ. Адвокатите ще пируват.
Носилката се килна на една страна върху песъчливата неравна земя и Скарпета се притесни, че може да се обърне. Нямаше да е за първи път опакованото тяло на някой мъртвец да се изсипе на земята — много гротескно, крайно непочтително! Скарпета се притесняваше все повече с всяка изминала секунда.
— Аутопсията вероятно ще покаже, че смъртта е причинена от обесване — каза тя, като гледаше каква дейност кипи около нея в този горещ слънчев следобед, видя и Луси, която извади нещо от хеликоптера, по всяка вероятност хладилна чанта.
Същия хеликоптер, където беше забравила своя „Трео“, един миг на разсеяност, който в много отношения беше поставил началото на всичко това и ги беше довел сега на това прокълнато място, тази адска дупка.
— Може би така ще излезе причината за смъртта й — допълни Скарпета. — Но останалото е друга история.
Останалото беше болката и страданията на Ев, нейното голо подпухнало тяло, завързано с въжета, прекарани през греда на тавана, а едно от тях увито около шията й. Цялата в ухапвания от инсекти и обриви, а китките и глезените й с жестоки инфекции. Когато Скарпета палпира главата й, усети мърдане на счупени кости под пръстите си, лицето на жената беше смазано, скалпът й разкъсан, цялото й тяло беше в контузии и червеникави охлузвания, причинени по време или около момента на смъртта. Скарпета подозираше, че Джен или Стиви или Бор или която от личностите на Хелън е тормозила Ев в тази къща, е ритала тялото силно и многократно, когато е открила, че тя се е обесила. В долната част на гърба на Ев, по корема и бузите на дупето имаше леки отпечатъци с форма на обувка или ботуш.
Реба дойде откъм страничната част на къщата, изкачи внимателно прогнилите стъпала и тръгна още по-внимателно по верандата. Цялата беше в бяло защитно облекло, но сега дръпна надолу маската от лицето си. Носеше кафяв хартиен плик, прилежно сгънат в горната част.
— Има едни черни найлонови торби за смет — каза тя. — В отделен гроб, плитък. И няколко коледни играчки вътре. Счупени са, но приличат на Снупи с коледна шапка и може би Червената шапчица.
— Колко стават телата? — попита Бентън, който беше влязъл в своя работен цикъл.
Когато се изправеше пред смъртта, дори най-ужасяващата смърт, той не трепваше. Разсъждаваше трезво и спокойно. Дори на пръв поглед изглеждаше, сякаш не му пука, сякаш Снупи и Червената шапчица бяха просто поредната информация, която трябваше да се впише в протокола.
Сега може и да разсъждаваше трезво, но не беше спокоен. Скарпета видя в какво състояние беше в колата, само преди няколко часа, и после, когато влязоха в тази къща, и започнаха по-ясно да осъзнават естеството на първоначалното престъпление, онова, което се беше случило, когато Хелън Куинси е била на дванадесет години. В кухнята имаше ръждив хладилник, а в него шоколадови напитки „Йо-хо“, сокове от грозде и портокал и една кутия шоколадово мляко, чийто срок на годност беше изтекъл преди осем години, когато Хелън е била на дванадесет и е била принудена да живее със своите леля и чичо. Имаше и множество порнографски списания от същото време, което навеждаше на мисълта, че набожният чичо, преподавателят в неделното училище Аджър беше водил тук своята племенница не веднъж и дваж, а често.