Базил не можеше да види много, само тъмната форма на лицето и влажните очи, които се взираха в него. Той знаеше как да се справя с очите, как да ги изгаси, за да не му блестят и за да не виждат местата, които не бива да видят, преди да потъмнеят и да полудеят, и това почти го задушаваше. Не можеше да свърши кой знае какво в тази килия за самоубийци и гневът и безпокойството свиваха стомаха му на топ — Знам, че имам поща — каза Базил. — Искам си я.
Лицето изчезна и се отвори чекмеджето. Базил стана от леглото, взе подноса, а чекмеджето в дъното на дебелата сива метална врата се затвори с трясък.
— Дано никой не ти е плюл в яденето — каза чичо Рем през решетката. — Да ти е сладко.
Луси усещаше студенината на дървения под с босите си крака, докато се връщаше към спалнята. Стиви спеше под завивките и Луси остави две чаши кафе на масичката до леглото, след което пъхна ръка под матрака за пълнителите на пистолета. Може и да беше постъпила безразсъдно миналата нощ, но не беше чак толкова безразсъдна, че да остави пистолета си зареден, когато има непознат в къщата.
— Стиви? — рече тя. — Хайде, събуди се. Хайде!
Стиви отвори очи и видя Луси, седнала на ръба на леглото, да зарежда пистолета си.
— Каква гледка! — промълви тя през прозявка.
— Трябва да тръгвам — каза Луси, като й подаде чаша кафе.
Стиви отново погледна към пистолета и каза:
— Сигурно ми имаш доверие, щом си го оставила там цяла нощ.
— А защо да ти нямам доверие?
— Не знам, мисля, че вие, адвокатите, би трябвало да се притеснявате от всички онези хора, чийто живот сте съсипали — отвърна Стиви. — Човек никога не може да е сигурен за хората в наше време.
Луси й беше казала, че е адвокат от Бостън. Вероятно доста от представите на Стиви бяха погрешни.
— Откъде знаеш, че обичам кафето чисто?
— Не знаех — отвърна Луси. — Но в къщата няма нито мляко, нито сметана. Наистина трябва да тръгвам.
— Мисля, че е по-добре да останеш. Няма да съжаляваш. Така и не довършихме снощи, нали? Така ме напои и ме дрогира, че въобще не успях да ти сваля дрехите. За пръв път ми се случва.
— Май доста неща ти бяха за пръв път.
— Не си свали дрехите — напомни й Стиви, отпивайки от кафето си. — Наистина не ми се беше случвало досега.
— И ти не беше много на себе си.
— Но бях достатъчно на себе си, за да опитам. Не е късно да опитаме пак.
После седна в леглото, намествайки се удобно между възглавниците, а завивката се смъкна от гърдите й и разкри настръхналите й зърна. Тя много добре знаеше с какво разполага и как да го използва и Луси дълбоко се съмняваше, че случилото се снощи й е било за пръв път, както и всичко останало.
— Господи, как ме боли главата! — рече Стиви с ясното съзнание, че Луси я наблюдава. — Нали ми каза, че от добрата текила не боли глави?
— Но ти я смеси с водка.
Стиви намести възглавниците зад гърба си и завивката се смъкна още по-надолу, до ханша. После отметна от очите си тъмнорусата си коса и представляваше невероятна гледка на утринната светлина, но Луси не искаше да има вече нищо общо с нея, а и отново се отврати от червените отпечатъци на ръце.
— Помниш ли, че снощи те попитах за тях? — рече Луси, като ги гледаше.
— Снощи се интересуваше от много неща.
— Попитах те откъде ги имаш?
— Защо не дойдеш при мен в леглото — рече Стиви, като потупа мястото до себе си, а очите й сякаш изгаряха кожата на Луси.
— Сигурно е боляло. Освен ако не са имитация, а аз мисля, че е така.
— Мога да ги изтрия с лакочистител или бебешко олио, но съм сигурна, че ти нямаш лакочистител или пък бебешко олио.
— И какъв е смисълът? — попита Луси, като продължаваше да гледа отпечатъците.
— Не беше моя идея.
— А чия?
— На една досадница. Тя ми ги прави, а аз после си ги трия.
Луси се намръщи и я погледна недоверчиво.
— Позволяваш на някого да ти ги рисува по тялото? Звучи ми малко извратено — рече тя и усети как я пронизва тръпка на ревност, като си представи, че някой рисува по голото тяло на Стиви. — Не е нужно да ми казваш коя е — добави тя, сякаш не я интересуваше.
— Много по-добре е да си този, който ги прави — рече Стиви и Луси отново усети тръпката на ревност. — Ела тук — каза тя с гальовен глас, като отново потупа леглото.
— Трябва да тръгваме. Имам работа — отвърна Луси, взе торбест черен панталон, широк черен пуловер и пистолета си и ги понесе към тясната баня до спалнята.
Влезе вътре, затвори вратата и я заключи. После се съблече, без да се поглежда в огледалото, като през цялото време й се искаше това, което се бе случило с тялото й, да беше въображаемо или само един лош сън. Под душа се опипа да види дали нещо се е променило и отново избягваше огледалото, докато се бършеше.