— Вълнуващо е. Даваш вид на толкова уверена в себе си, дори арогантна. Корава и недостъпна. Но разбрах, че не си такава вътре в себе си. Странно как нещата се оказват различни от това, което очакваш.
През отворения прозорец на джипа вътре навяваше сняг.
— Как ме откри? — попита Луси.
— Върнах се до къщата, но теб те нямаше. Последвах стъпките ти по снега и те ме доведоха тук. Кой размер? Навярно осми. Не беше трудно.
— Виж, съжалявам за…
— Моля те — каза Стиви властно, настойчиво. — Знам, че не съм ти просто поредната бройка, както се казва.
— Не съм такава — каза Луси, но беше.
И го знаеше, макар да не би го описала по този начин. Чувстваше се зле заради Стиви. Чувстваше се зле заради леля си, заради Джони, заради всички, чието доверие не беше оправдала.
— Някои биха казали, че ти за мен си поредната бройка — каза Стиви закачливо, с онзи познат съблазнителен глас, и на Луси не й се искаше пак да усети тръпката по тялото си.
Стиви отново беше уверена в себе си, отново пълна с тайни, отново невероятно привлекателна.
Луси включи на задна, а снегът и вятърът щипеха лицето й.
Стиви бръкна в джоба на палтото си, извади парче хартия и й го подаде през отворения прозорец.
— Телефонът ми — каза тя.
Кодът беше 617, Бостън. Не беше казвала на Луси къде живее, а и Луси не беше я питала.
— Това беше всичко, което исках да ти кажа — рече Стиви. — И честит Свети Валентин!
Гледаха се една друга през отворения прозорец, двигателят работеше, а черното палто на Стиви побеляваше от сипещия се сняг. Тя беше красива и Луси усети тръпката, която беше почувствала в „Лорейнс“. Мислеше, че се е отървала от нея, но не беше.
— Аз не съм като другите — каза Стиви и гледаше Луси в очите.
— Не, не си.
— Това е номерът на мобилния ми. Всъщност живея във Флорида. След като напуснах Харвард, не си направих труда да си сменя номера. Не си струваше, ползвам безплатни минути, нали разбираш.
— Учила си в Харвард?
— Обикновено не го споменавам. Някои се стряскат.
— Къде живееш във Флорида?
— Гейнсвил. Честит Свети Валентин! — повтори тя. — Надявам се да се окаже най-специалният, който някога си прекарвала.
11
Интерактивната бяла дъска в класна стая 1А беше изпълнена от цветна снимка на мъжки торс. Ризата беше разкопчана, а в косматия гръден кош беше забит огромен нож.
— Самоубийство — предложи мнението си един от студентите.
— Ето още един факт. Макар да не се виждат на тази снимка — обърна се Скарпета към групата от шестнадесет студенти — мъжът е имал множество прободни рани.
— Убийство — бързо промени мнението си същият студент и всички се разсмяха.
Скарпета пусна друга снимка, на която се виждаха множество рани около фаталната.
— Изглеждат плитки — обади се друг студент.
— Ами ъгълът? Трябва да са под ъгъл нагоре, ако сам си ги е нанесъл, нали?
— Не задължително, но ето ви още един въпрос — каза Скарпета от подиума пред аудиторията си. — Какво ви говори тази разкопчана риза?
Мълчание.
— Ако възнамерявате да се самонаръгате, през дрехите ли ще го направите? — попита тя. — А между другото сте прав — отправи тя поглед към студента, който спомена за плитките рани. — Повечето едва са одраскали кожата. Наричаме ги „маркери за колебание“.
Студентите си водеха бележки. Те бяха умни и ентусиазирани, на различна възраст, с различно потекло, от различни краища на страната, а двама бяха от Англия. Няколко бяха детективи, които искаха да минат интензивен курс на обучение по криминалистика. Други бяха следователи, дошли за същото. Имаше и завършващи колеж, които работеха върху дипломите си по психология, молекулярна биология или микроскопия. Един беше помощник областен прокурор, който искаше повече присъди в съдебната зала.
Скарпета показа друга снимка на дъската — доста потресаваща гледка на мъж, чиито вътрешности се бяха изсипали от зейнал прорез на корема му. Някои от студентите изпъшкаха, един възкликна „Ох“.
— Кой е запознат със сепуку? — попита Скарпета.
— Харакири — каза един глас откъм вратата.
Доктор Джо Еймъс, тазгодишният аспирант, влезе в стаята сякаш това беше негов час. Той беше висок слаб мъж, с буйна черна коса, дълга остра брадичка и тъмни блестящи очи. На Скарпета й напомняше някаква черна птица, гарван.
— Не искам да ви прекъсвам — каза той, като в същия момент го правеше. — Този тип — и посочи с глава грозната гледка на дъската — взел огромен ловджийски нож, забил го в едната част на корема си и направил дълбок прорез до другата. Това се казва мотивация.
— Ваш ли беше случаят, доктор Еймъс? — попита една красива студентка.