Освен очакваните убийства в магазините за алкохол, масажните салони и стриптийз баровете, Луси не откри никакъв друг случай на насилствена смърт, разрешен или не който можеше да потвърди историята, разказана от Базил Дженрет на Бентън. Излезе информация обаче, че някога е имало Коледен магазин на пресечката на А1А и Ийст Лас Олас Булевард, в поредица от неугледни туристически бутици, кафенета и павилиони за сладолед на плажа. Преди две години магазинът бил продаден на верига наречена „Бийч Бамс“, която продавала основно тениски, бански костюми сувенири.
На Джо му беше трудно да повярва колко много случаи е имала Скарпета за една относително кратка кариера. Съдебните патолози рядко получаваха първата си работа преди да навършат тридесет години, и то при положение че не са прекъсвали дългия и труден път на своето обучение. След като беше завършила медицинско образование, Скарпета имаше още шест години следдипломна квалификация плюс три години право. Преди да навърши тридесет и пет години тя вече завеждаше най-известния център по съдебна медицина в Съединените щати. За разлика от повечето шефове обаче не е била само администратор, а сама е извършвала аутопсии, хиляди аутопсии.
Повечето от тях се съхраняваха в база данни, до която се предполагаше, че само тя има достъп, и дори беше получавала федерални изследователски стипендии за научни проекти, изучаващи насилието — сексуално насилие, свързано с наркотици насилие, домашно насилие — всякакъв вид насилие. В много от старите й случаи главен следовател беше Марино, който по онова време е бил местен детектив от отдел „Убийства“. Така че и неговите доклади бяха в базата данни, която за Джо беше като склада на дядо Коледа. Като фонтан от шампанско. Като върховна наслада.
Джо преглеждаше файловете по случая С328–93 за следобедната възстановка и отново кликна върху снимките от местопрестъплението, мислейки за Джени. В действителния случай бойната щерка лежеше по очи в локва кръв на пода в хола. Беше простреляна три пъти — веднъж в корема и два пъти в гърдите. Джо се замисли за начина, по който беше облечена, когато е убила баща си, докато е бил в тоалетната, а после е разиграла театър пред полицаите, преди отново да извади пистолета си. Умира боса, облечена в саморъчно изрязани дънкови къси панталонки и тениска. Не е носила бикини или сутиен. Джо кликна върху снимките от аутопсията не защото го интересуваше как изглежда с Y-образен разрез по тялото, а защото искаше да види как изглежда гола върху студената метална маса. Била е само на петнадесет, когато полицията я е застреляла, и Джо отново се сети за Джени.
Вдигна поглед и й се усмихна. Тя седеше срещу него на бюрото му и търпеливо чакаше указания. Той изтегли едно от чекмеджетата на бюрото и извади 9-милиметров пистолет „Глок“, дръпна затвора, за да се увери, че цевта е празна, пусна пълнителя в ръката си и плъзна оръжието към нея.
— Стреляла ли си с пистолет? — попита той новата си любимка.
Тя имаше най-сладкото чипо носле на света и огромни очи с цвят на млечен шоколад, и той си я представи гола и мъртва като момичето от снимката на монитора му.
— Израснах сред оръжия — отвърна тя. — Какво гледате, ако не е тайна?
— Имейли — каза той спокойно, без да се притеснява от лъжата.
Дори му харесваше да лъже, никога не се беше притеснявал да го прави. Истината не винаги е истина. Кое е вярно? Това, което той решеше. Всичко беше въпрос на интерпретация. Джени изви глава да види по-добре какво има на екрана.
— Страхотно. Хората ви изпращат цели случаи по пощата.
— Понякога — каза той, като кликна върху друга снимка и цветният принтер зад бюрото му се включи. И добави: Това, което вършим, е поверително. Мога ли да ти имам доверие?
— Разбира се, доктор Еймъс. Наясно съм какво означава поверителна информация. В противен случай би трябвало да сменя професията.
От принтера изпълзя цветна снимка на мъртвото момиче в локва кръв на пода. Джо се обърна да я вземе, погледна я и я подаде на Джени.